И тогава рукна дъждът. И хукнахме. Заедно. Напъхахме се в първата срещната съборетина. Мутантът се свря в единия ъгъл и жално зави. Не ме беше страх. Чувствах се странно. Искаше ми се да плача и да се смея едновременно. Да подскачам от радост и да вия от мъка. Имах най-малко седмица докато се извали тоя дъжд, за да разкажа на виещия в ъгъла нещастник нещото, което знаех, нищожната частичка от Онова, Голямото, което Вселената знае — посланието на Мислещите.
Горд съм — обади се нещо в мен. Горд съм, че си спомних, горд съм, че разбрах. Силен съм! — обади се пак нещото.
И тогава прекосих къщата. Хванах крайника на мутанта и се взрях в очите му. Там имаше не само ужас. И това ми даде надежда. В тях имаше и очакване. Седнах до него. Престанах да го гледам. Нека не го притеснявам повече — казах си. И заговорих тихо.
— Гаден дъжд, а? Натика ни като плъхове в тази гадна съборетина. Е, това е приятел. Съдба, казвали Древните. Дъжд някакъв си, казвам ти аз. Какво ли пък знае тоя урод, така ли си виикаш? Хайде, кажи си го, след малко няма да можеш — онзи нещо промърмори, но не му обърнах внимание. — Няма да можеш, приятел, защото няма да го мислиш.
Дъждът продължаваше да вали.
— Защото не съм урод, приятел, и ти не си. Не се дърпай назад, няма къде да избягаш. Не, не заради дъжда! Има нещо по-силно от дъжда. Истината, приятел, истината!
Гласът ми изведнъж стана силен и твърд. Говорех и сам вярвах на това, което изричах. Защото знаех, че е вярно. А онзи ме гледаше и очите му ставаха все по-големи.
— Кой казва, че сме изроди? Древните? Къде са тези Древни? И кой е виждал очите им? Натъпкали сме мозъците си с техни мисли, а защо са ни? Та Древните са безнадеждно мъртви. Защото сами са се убили. Те са били мъртви много преди да ги изчистим от земята. Защото не са мислили! Ние сме живите! Ние сме реалните! Чувство за вина? Защо? Нима ние сме тровили въздуха и земята? Ние нима сме убивали? Не ми отговаряй! Глупаво е да живеем единствено с миналото. Защото ние нямаме минало. То е зачеркнато. И всеки следващ дъжд от отрова го зачерква още повече. Кой казва, че сме изроди?
— Ама… — опита се да ме прекъсне онзи.
Вдигнах ръка, за да го накарам да мълчи. Засмях се вътрешно. Приличах до някъде на древен проповедник, каквито бях виждал в техните книги. Но не бях.
— Кой ти е казал — това е красиво, а онова — уродливо? Кой, кажи ми, ти е дал право да съдиш? И спрямо какво? Древните са мъртви! Абсолютно мъртви: с идеалите си за възвишеното, с възторжените си хвалебствия за красотата. Какво ли са им помогнали? И щом са били толкова съвършени, как мислиш са успели да съсипят целия си свят?
Изсмях се нервно. Сега не биваше да спирам, а да продължавам да говоря, докато силите ми ме напуснат.
— Ние сме животът, приятелю, ние сме истината. Аз съм красив. И ти си красив. Ела — дръпнах го до прозореца. — Погледни как изящно се стеле мъглата, как съвършено пада дъждът. А? Ето, това е началото. Оттук ще тръгнем, прииятелю, оттук ще тръгнем, за да открием истинското лице на тоя свят. Това е началото…
Строполих се на пода. Никога не бях изговарял толкова думи наведнъж. Онзи ме гледаше с невярващи очи. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.
Гледаше ме като Бог! — досетих се изведнъж.
Исках да му разкажа всичко, но не можех. За Мислещите, за техните послания…
Той продължаваше да ме гледа. Надигнах се. Поисках да остана сам. Трябваше да благодаря на Мислещите за чудото, което сътвориха.
И тогава, отново като гръм, в мозъка ми се заби невероятната фраза: „Ти си Мислещ, глупако!“ — като електрически ток премина през мене. — „Ти си Мислещ, мисли!“
Изкрещях от възторг и от ужас.
А онзи ме гледаше като Бог.