Когато стигнаха до подножието на планината, той бе решил, че не желае да се срещне с нея, и се надяваше, че тя няма да е там. Пътуването го бе обезсърчило още повече, макар че всъщност трябваше да е доволен от възторженото посрещане, което му бяха устроили по пътя. Придвижването им бе забавено от множеството хора, които искаха да го поздравят, да поговорят с него, да поднесат дарове лично на него и хората му и да се запознаят с Такеши.
— Трябва да се научиш да бъдеш по-сдържан — заяви Кийошиге след четвъртото или петото спиране за проучване на някой нов земеделски способ или за да бъде уведомен за нов налог. — Ще те изядат жив. Не можеш да бъдеш на разположение на всички тези хора. Все едно да те хапят цял вир шарани!
— А и така никога няма да стигнем до храма — добави Такеши.
Шигеру си даде сметка в какво се бе превърнал — в своеобразен символ за тези люде, които съсредоточаваха в него цялото си доверие и всичките си надежди. Ако се провалеше, те щяха да бъдат поробени от Тохан — той не можеше да понесе това да се случи. Но беше ли готов да предприеме мерките, които щяха да въвлекат във война цялото владение? В същото време това ласкателство го натъжи. Нямаше особено основание и бе като фантазия, недействително и неудържимо. Искаше техният живот да има по-солидна основа; справедливост, защото това бе волята на боговете, а не прищявка на някакъв идеализиран герой.
В странноприемницата в подножието на планината вече имаше няколко васали с герба на Маруяма върху късите си връхни дрехи. Те се взряха с нескрито любопитство в Шигеру и Такеши, когато братята слязоха от конете и ги оставиха на грижата на Кийошиге.
— Отиваме направо в храма — рече Шигеру.
— Да, ял съм и съм пил толкова, че съм сит за дни наред — отвърна Такеши, тъй като ги бяха гощавали при всяко спиране.
Докато се изкачваха, Шигеру си спомни деня, в който бе поел сам нагоре по склона. Тогава бе на петнайсет — повече от година по-голям от Такеши. Първите дни му се бяха сторили непоносими и той бе копнял да си тръгне. Дали Такеши щеше да мисли същото? Щеше да има и други момчета, също тъй млади като него, но той бе син на главата на клана, докато те щяха да бъдат само послушници. Помисли си, че може да разговаря с Мацуда, да го помоли да се отнася снизходително към Такеши, но после се отказа. Такеши щеше да получи от Мацуда онова отношение, което бе необходимо, а снизхождението бе последното, от което се нуждаеше, ако трябваше да се научи да обуздава своето безразсъдство и да поправя последствията от прекалената грижовност на майка си.
Първоначално Такеши търчеше напред по пътеката, но с нарастването на стръмнината взе да се усмирява. Вероятно мисълта за предстоящите месеци го караше да е сериозен.
Монасите ги поздравиха с дискретно, сдържано удоволствие, и незабавно ги отведоха при Мацуда Шинген, понастоящем игумен на храма. Той ги посрещна с добре дошли и нескрита радост, че вижда Шигеру отново. Огледа Такеши внимателно, но не му каза почти нищо, освен че поне по външност много прилича на брат си. После извика две млади момчета в семпли дрехи и с обръснати глави и ги помоли да разведат господаря Такеши наоколо, докато той говори с владетеля Отори.
Момчетата тръгнаха в почтително мълчание, но преди да се озоват отвъд манастирите, Шигеру чу как, изгарящ от нетърпение, Такеши ги обсипа с въпроси, а скоро след това и тримата избухнаха в смях.
— Твърде рано е за брат ти да остава при нас — рече Мацуда. — Съмнявам се, че притежава нужната зрялост…
— Надявам се тук да я придобие — отвърна Шигеру. — В Хаги не се приучава на нужната дисциплина — родителите ми го глезят, Мори Кийошиге го отклонява от правия път, а той самият няма нужното уважение към никого. Искам да остане тук поне година, ако е възможно и повече. Обучението му трябва да е същото като моето…
— Сега имам други отговорности — прекъсна го предпазливо Мацуда. — Не ми е възможно да отсъствам дълго от храма, както правех с теб.
— Да, знам това. Но се надявам, че все пак ще успеете да го обучите на повечето неща, които овладях от вас.
— Ако прояви воля за учене, мога да ти обещая, че ще го сторя.