Като повечето представители от класата на воините, Араи знаеше твърде малко за другите касти, които изграждаха обществото на Трите провинции. Земеделци и селяни обработваха земята и снабдяваха семействата на воините с ориз и други насъщни продукти; обикновено те бяха твърде лесни за управление, тъй като не притежаваха нито бойни умения, нито особена смелост. Понякога гладът ги изпълваше с достатъчно отчаяние, за да се разбунтуват, но в същото време отнемаше силите им и размириците обикновено биваха потушавани без трудности. Търговците бяха още по-презрени от селяните, тъй като живееха и дебелееха от труда на другите, но с всеки сезон, изглежда, важността им нарастваше, тъй като произвеждаха хранителни продукти, вино, масло и соев пастет, а също и множество луксозни стоки, добавящи към радостите от живота — елегантни дрехи, покрити с черен лак кутии и чинии, ветрила и купи; освен това внасяха скъпи и екзотични вещи от голямата земя или от далечни острови на юг — подправки за готвене, билки за лекове, варак и златна нишка, багрила, парфюми и тамян.
Араи бе чувствен мъж с ненаситен апетит към всичко, което предлагаше животът, и достатъчно добър вкус, за да изисква най-доброто. Той знаеше за Племето — беше чувал да говорят за тях — но ги смяташе за някакъв вид гилдия, нищо повече. Шизука никога не му бе казвала, че е родена в Племето, че е роднина на господарите както от Муто, така и от Кикута, че е наследила множество техни умения и че е изпратена в Кумамото с тайна мисия.
По това време и двете фамилии бяха наети от Ийда Садаму като шпиони и поръчкови убийци. Чрез тях Ийда, твърдо решен да се разправи със своите традиционни врагове Отори и по-специално с човека, когото бе намразил повече от всеки друг в Трите провинции — Отори Шигеру, — държеше под строго наблюдение действията и намеренията на Сейшуу на запад.
В началото на пролетта Шизука поиска разрешението на своя господар да посети близките си в Ямагата. Тя можеше да го стори и без неговото позволение, но й бе по-удобно да помоли Араи и после да изрази своята признателност за проявеното от него великодушие. Заминаваше по молба на тамошните си роднини — имаше много да докладва на по-малкия брат на баща си — Муто Кенджи, който скоро щеше да оглави фамилията на мястото на дядо й, а и трябваше да обсъди с него един личен въпрос, който я изпълваше със смесица от радост и вълнение.
Пое по същия път, по който бе пътувала с Араи, когато двамата бяха отишли в Киби да се срещнат с Шигеру, но вече знаеше, че ще се върне по източния път през Хофу и Ногучи. Не беше запозната с целта на тази мисия, но подозираше, че става въпрос за някаква тайна размяна на информация между Ийда и фамилията Ногучи, нещо толкова секретно, че изискваше участието на най-опитния пратеник.
Тя отиде направо в главната къща на Муто в Ямагата, където бе посрещната сърдечно, и още преди да е успяла да измие прахта от нозете си, Сейко — съпругата на чичо й — рече:
— Кенджи иска да говори с теб колкото се може по-скоро. Ще му кажа, че си тук.
Шизука последва леля си във вътрешността на къщата, през магазина, където една ведра по-възрастна жена слагаше соев пастет в дървени съдини, а един слаб мъж работеше със сметало и пишеше сметки в някакъв свитък. Мирисът на ферментиращи зърна изпълваше цялата къща — тя си представи бъчвите в навесите отзад, затиснати с тежки обли камъни, за да изстискат есенцията от соевите зърна.
— Може ли само малко ориз? — попита Шизука. — От пътуването нещо ми призля; трябва да хапна, че да ми мине.
Сейко я погледна изпитателно и повдигна вежди.
— Имаш ли новини за нас?
Шизука се опита да се усмихне.
— Първо трябва да говоря с чичо.
— Да, разбира се. Ела и седни. Ще ти донеса храна и чай, а Кенджи ще дойде при теб след малко.
Чичо й бе двайсет и шест годишен, само осем години по-възрастен от нея. Като повечето членове на фамилията Муто беше с обикновена външност, среден на ръст, с измамно крехко телосложение. Успяваше да постигне мекота на излъчването си, даже приличаше на учен, беше в състояние да говори безкрайно за изкуство и философия, обичаше виното и жените, но никога не се напиваше и никога не се влюбваше явно, макар че според слуховете като млад бил омаян от жена лисица и по тази причина понякога му викаха Лисугера. От няколко години бе женен за Сейко, която също бе от фамилията Муто; имаха едно дете — момиче на около осем години на име Юки. Всички смятаха, че е голяма загуба, дето Кенджи няма повече деца — било то законни или не; без съмнение това не се дължеше на недостатъчна действеност от негова страна, даже възрастните жени от Племето мърмореха, че пилеел семето си твърде щедро; трябвало да се спре при една нива и да засява нея — Кенджи съсредоточаваше в себе си всички древни умения на Племето, и то в необичайно висока степен, заедно с не по-малко важни черти на характера като безпощадност и цинизъм, но по отношение на онези, които не биваше да се предават на идните поколения, бе считан за крайно неподходящ. Всички надежди бяха съсредоточени в Юки и тя бе разглезена, особено от своя баща, тъй като майка й не й угаждаше чак толкова. Момичето вече показваше признаци на голям талант, но бе твърдоглава и своенравна и Шизука знаеше за опасенията на родителите й, че няма да доживее да има собствени деца, а ще се срещне рано със смъртта заради собствената си безразсъдност или небрежност. Талантите бяха ненужни, ако не се съчетаваха с характера и не се направляваха с обучение.