Вероятно падането го бе зашеметило, защото, когато успя да се измъкне изпод тялото на коня, забеляза, че слънцето се е придвижило на запад и започва да захожда зад планината. Главната атака на битката бе минала през него като тайфун и бе отшумяла — малката долина, където тялото на Карасу бе заприщило потока, бе безлюдна, ако не се смятаха труповете, които лежаха на странни камари — Отори редом с Тохан — все по-многобройни в посока към равнината.
Разбити сме. Болката от поражението, яростта и скръбта по загиналите бе твърде голяма, за да се спира на нея за повече от миг. Насочи съзнанието си към смъртта, мислейки с охота за освобождението, което щеше да му донесе. Стори му се, че в далечината вижда войниците на Тохан, които крачеха между мъртвите и отсичаха главите им, за да ги изложат за оглед пред Садаму. Ще получи и моята, помисли си Шигеру, а коремът му се сгърчи от ярост и ненавист, но аз не бива да позволя да ме пленят. Спомни си думите на баща си… сигурно вече бе мъртъв, а Джато — загубен. Щеше да си разпори корема — единственият начин да облекчи болката си, тъй като никакво физическо страдание не можеше да бъде по-мъчително от онова, което изпитваше в момента.
Вървя известно време нагоре покрай потока и стигна до самия извор, който бликаше от една празнина в черните скали. Около него растяха папрат и камбанки, чиито бели цветчета се полюшваха на последните отблясъци на светлината. В скалите над извора имаше малко светилище, изградено от валчести камъни и покрито с единствена плоча; друг плосък камък служеше за перваз за приношения. Той свали шлема си и осъзна, че от скалпа му блика кръв. Коленичи до извора, пи жадно, после уми главата, лицето и ръцете си. Постави меча си на перваза на светилището, помоли се за кратко на божеството на планината, изрече името на Просветления и измъкна кинжала от пояса си. Разхлаби бронята си и коленичи на тревата, отвори кесията, която висеше на кръста му, и извади малка стъкленица с парфюм, с който намаза косите и брадата си, за да почете главата си, когато бъде изложена пред погледа на Ийда Садаму.
— Владетелю Шигеру! — извика го някой по име.
Шигеру вече бе поел на своето пътуване към смъртта и не обърна внимание. Познаваше гласа, но не си направи труда да го свърже с притежателя му — вече никой от живите не можеше да му повлияе.
— Владетелю Шигеру!
Той вдигна поглед и видя Ирие Масахиде, който с мъка се движеше към него покрай потока. Лицето му бе прежълтяло; бронята му отстрани бе разсечена и той притискаше с ръка мястото, от което бликаше кръв.
Донесъл ми е Джато!, помисли си Шигеру с дълбока тъга, тъй като вече не искаше да живее.
Ирие заговори на пресекулки.
— Баща ти е мъртъв. Поражението е пълно. Ногучи ни предадоха.
— А мечът на баща ми?
— Изчезна, когато той рухна.
— Значи мога да си отнема живота — рече Шигеру с облекчение.
— Нека ти помогна — каза Ирие. — Къде ти е мечът? Моят се строши.
— Оставих го върху перваза на светилището. Побързай, не бива да допусна да ме пленят.
Но когато Ирие се пресегна, за да вземе меча, краката му поддадоха и той политна напред. Шигеру подхвана по-възрастния мъж и видя, че той умира. Острието, разсякло бронята му, бе проникнало дълбоко в корема му. Само стегнатата ризница му бе помогнала да издържи дотук.
— Прости ми — прошепна Ирие, като с мъка си поемаше дъх. — Дори аз те разочаровах.
От устата му бликна кръв. Лицето му се сгърчи и за момент тялото му се изви в дъга. После животът в очите му угасна и крайниците му се отпуснаха в дългия сън на смъртта.
Шигеру бе дълбоко трогнат от решимостта на своя дългогодишен учител и приятел да го намери в агонията на последните си мигове, но случилото се само засили съзнанието му за пълното поражение и за самотата, която го обгръщаше. Джато бе изчезнал, вече имаше потвърждение. Той изми лицето на Ирие и затвори очите му, но преди да успее да коленичи и отново да вземе кинжала си, някакво блещукане, което долови с крайчеца на окото си, го накара да се обърне, грабвайки ножа си, без да е сигурен дали да го забие незабавно в корема си, или първо да се разправи с тази нова заплаха. Чувстваше мъчителна умора — не искаше да се бие, да изтръгне отнякъде още сила за живот; желаеше да умре, но нямаше да позволи да попадне в плен.