— Владетелю Отори.
Друг глас от миналото, който не можеше да определи. Гаснещият здрач затрептя по някакъв смътно познат начин за пропитото му от безнадеждност съзнание. Откъслечен спомен от друг отрязък от живота му, за друга светлина, зеленееща сред гората и падащия дъжд…
Пред него изникна лисичият дух с Джато в ръка. Същото бледо, подвижно лице, същата невзрачна, слаба фигура, черните непроницаеми очи, от които не убягва нищо.
— Владетелю Отори!
Мъжът, който бе казал, че го наричат Лисугера, му поднесе меча с две ръце, като го поддържаше съвсем леко, защото всеки натиск върху острието тутакси щеше да среже кожата. Ножницата липсваше, но бронзовите и седефени инкрустации блестяха върху дръжката. Шигеру пое оръжието с неохота и благоговение, поклони се на своя покровител и щом хвана меча, тутакси почувства мощта му.
Към него се устреми живот, изпълнен с непоносима болка и невъзможни изисквания.
— Не се самоубивай! — чий беше този глас — на мъжа, на мъртвия му баща или на меча? — Живей и постигни отмъщение!
Почувства как лицето му се променя, когато устните му се размърдаха. Очите му се изпълниха със сълзи и той се усмихна.
Откачи празната ножница на Ирие от пояса на воина и мушна в нея острието на Джато. После взе своя меч от перваза на светилището и го протегна към Лисугера.
— Ще приемеш ли този в замяна?
— Аз не съм воин. Нямам нужда от меч.
— Притежаваш смелостта на воин — отвърна Шигеру — и кланът Отори, ако изобщо оцелее, ще ти е задължен завинаги.
— Да се махаме оттук — отвърна другият с лека усмивка, сякаш думите на Шигеру по някакъв начин го бяха поласкали. — Смъкни си бронята и я остави тук.
— Сигурно си мислиш, че трябва да си отнема живота — рече Шигеру, след като се подчини. — Ще ми се да можех, все още ми се иска да го сторя. Но последната заръка на баща ми към мен бе да живея… ако Джато — неговият меч — се върне при мен.
— На мен ми е все едно. Изобщо не знам защо ти помагам. Повярвай, не ми е в стила. Хайде да тръгваме.
Лисугера бе оставил меча на Шигеру обратно на плоския камък, но когато се обърнаха към планината, от ниското се разнесоха викове и тропот на нозе и скоро след това пред тях изникнаха неколцина мъже, върху чиито наметки ясно личеше тройният дъбов лист.
— Все пак може да ми потрябва — измърмори Лисугера, грабна меча и го измъкна от ножницата.
В същото време Джато оживя в десницата на Шигеру. Той беше държал меча и по-рано, но сега за първи път се сражаваше с него. Обзе го странна увереност, че чувството му е познато.
Разполагаха с преимуществото, което им предлагаше склонът, но и двамата нямаха никаква защита, докато хората на Тохан бяха с брони и шлемове; трима от тях бяха въоръжени с мечове, а двама — с копия със закривени остриета. Шигеру усети как силите му се възвръщат, все едно Джато му бе влял нов живот. Той парира удара на стоящия по-близо противник и с бързината на змия отстъпи встрани, подлъгвайки другия да политне напред; Джато изсвистя във въздуха и се плъзна под шлема в долната част на врата, разсичайки гръбначния стълб. Отдолу последва мушкане с копие, но Лисугера бе станал невидим и сега се появи отново зад воина, стовари върху му дългия меч и го разсече на две половини. Вече ненужно, копието тупна на земята.
Може би хората на Тохан се бяха досетили с кого се бият и надеждата за голямо възнаграждение ги подтикваше към действие, но след като двама от другарите им намериха смъртта си тъй бързо, вторият копиеносец отстъпи надолу по хълма, явно предпочитайки да си запази живота, след като битката вече бе приключила. Но той закрещя за помощ. Шигеру си даваше сметка, че всеки миг другите могат да се появят и да се втурнат нагоре по склона — ако искаше да не допусне да бъде пленен, трябваше да убие останалите и да избяга веднага, но знаеше, че силите му свършват, а се биеше с двамата едновременно; Джато се стрелкаше из въздуха като налитаща усойница. Помисли, че Лисугера го е изоставил, после осъзна, че мъжът се бие редом с него… заедно с някакъв трети, странно подобен по външност. В мига, в който противниците им се разсеяха, Лисугера стовари меч върху десницата на единия и я отсече от рамото. Джато намери гърлото на другия и се заби дълбоко в шията му.
— Ха! — възкликна Лисугера с известно задоволство, впери поглед в труповете и после в острието на меча, преди да го прибере обратно в ножницата. — Добро оръжие. Може би все пак ще го задържа.