— Ти го спечели два пъти… — започна Шигеру, но другият го прекъсна.
— Изразяваш се много изискано, владетелю Отори, но при цялото ми уважение сега нямаме време за това. Сигурно знаеш, че цялата армия на Тохан те издирва. Садаму е предложил възнаграждение за всяка глава на Отори, а най-голямото е за твоята. Аз те открих първи и не възнамерявам да позволя на някой друг да те пипне.
— Не си ми дал меча на баща ми, за да предадеш и двама ни на Садаму?
— Не, ако исках да те убия, щях вече да съм го сторил, преди да си се усетил. Опитвам се да ти помогна.
— Защо?
— Мисля, че можем да го обсъдим по-късно, когато стигнем там, където искаш да отидеш.
— Изглежда, трябва да живея — рече Шигеру, хвърляйки бърз поглед към мястото, което смяташе, че ще е сцената на смъртта му. — В такъв случай трябва да се върна в Хаги колкото се може по-скоро и да спася каквото мога от клана и от Средната провинция.
— Тогава отиваме в Хаги — рече Лисугера и пое бързо по склона в тъмнината на гората.
Последните звуци от бойното поле заглъхнаха, докато двамата потъваха в дебрите на гората. Беше почти мрак и първите звезди вече се бяха появили — Голямата мечка бе увиснала в североизточния край на небето като зловещо предзнаменование. Изкрещя лисица и по врата на Шигеру полазиха тръпки. Спомни си как бе следвал този мъж по-рано, още като момче, преди да е убил и един човек, когато цялото му бъдеще изглеждаше изпълнено с надежда… После неговият свят бе разтърсен… от сблъсъка с една свръхестествена реалност. Сега светът му отново се люлееше… не знаеше дали щеше да му е по силите му да възстанови равновесието му, или той щеше да рухне и да запрати в забрава и него, и всичко, което бе имало някаква стойност в живота му.
Отново прозвуча крясък на лисица. По това време на годината тя ловуваше, за да храни малките си — в равнината долу я очакваше невиждано угощение. Той потръпна при мисълта за гледката, която щеше да разкрие зората, и гарваните, пируващи с трупове.
Трийсет и първа глава
Вървяха през по-голямата част от нощта, като през цялото време се изкачваха през дивата планинска местност, която лежеше на запад от Яегахара. През повечето време Шигеру се движеше като в несвяст, раната на главата го болеше, съзнанието и тялото му бяха отвъд предела на изтощението. В един момент съжаляваше горчиво за действията, довели до този разгром, в следващия проклинаше онези, които го бяха предали, и се сбогуваше с мъртвите, крачещи редом с него. Пред очите му минаваха картини от битката, лишени от всякакъв смисъл. Кой от армията му бе оцелял? Някой щеше ли да се върне в Средната провинция?
Спряха да отдъхнат за кратко на върха на прохода. Беше тъй студено, че по черните скали на планината се бяха задържали ивици сняг, които сега блестяха призрачно-бели на светлината призори. Шигеру обаче не чувстваше студ. Той се унесе в лек трескав сън и се събуди потънал в пот, със сковани от ужас гърди.
Лисугера се надвеси над него. Денят бе настъпил и първите слънчеви лъчи докосваха върховете около тях, обагряйки снега в златисто и розово.
— Трябва да тръгваме — върху лицето му премина сянка на загриженост. — Ти гориш. Можеш ли да ходиш?
— Разбира се.
Шигеру се изправи на крака и леко се олюля, когато кръвта се оттече от главата му. Раната му пулсираше. Той отиде до снега, гребна няколко шепи и разтърка скалпа и врата си. Сгърчи лице в болезнена гримаса, когато засегна повърхността на раната, и натъпка чист сняг в пресъхналата си уста. Пое дълбоко дъх няколко пъти в едно от упражненията, които бе научил в Тераяма, вперил поглед в несекващата зеленина на гората под тях.
— Да тръгваме.
Лисугера пое напред първи. Двамата се изкатериха по големите камъни и започнаха да се спускат. Онова, по което вървяха, трудно можеше да се нарече пътека, по-скоро бе лисича диря. Често се налагаше да се придвижват на четири крака през гъсталака, все едно минаваха през тунел под земята. От време на време Лисугера се обръщаше, сякаш искаше да предложи кратка почивка, но всеки път Шигеру даваше знак да продължат.
Не си спомняше много от това пътуване, тъй като ту изгаряше в треска, ту трепереше от студ, а към пулсирането в главата и болката в дробовете след втория ден се прибавиха разранените нозе и постоянната жажда. В подножието на първия хребет бе разположена малка долина, облагородена от няколко оризища и зеленчукови градини. Отне им само половин ден, за да я пресекат, а по пътя един земеделец им даде малко ранни зеленчуци и млади моркови. Той, изглежда, познаваше Лисугера, знаеха го и другите селяни, които работеха по нивите, но Шигеру никога не се бе озовавал в тази долина, дори не знаеше, че съществува, а в беглеца с хлътналите очи те със сигурност не разпознаваха наследника — понастоящем вече и главата на клана. В срещуположния край на долината видя още един планински хребет — по-стръмен и по-висок от онзи, който току-що бяха прехвърлили, а след него имаше още един. Той си наложи да не мисли за следващото изкачване и за онова, което щеше да дойде след него, а да се съсредоточи върху ходенето — местеше единия крак, после другия, крепен единствено от силата на волята си.