Хапнаха вървешком — храната върна слюнката в устата му и той се почувства малко по-добре. По някое време след пладне започнаха да се изкачват отново — нивята около тях бяха разположени терасовидно по стръмния склон — малки отрязъци земя от каменистата почва. Слънцето изчезна рано зад планината и те навлязоха бързо в дълбоката сянка на източния склон. Шигеру хвърли поглед назад към противоположния край, все още окъпан от светлина и топлина. Между бамбуковите горички и обработваемите площи нямаше никакви постройки. Той се запита защо селяните не си бяха построили жилища на този склон, за да се възползват от повечето часове слънце — несъмнено поради някаква стара традиция или суеверие.
Изкатериха се малко по-нависоко и заобиколиха една скална издатина. В този момент той си даде сметка, че жителите тук си имаха по-важни неща от следобедната топлина. Между камъните и предната част на скалата беше издигната масивна дървена порта; сега стоеше отворена, но веднъж залостена, тя откъсваше мястото от външния свят. Минаха през входа, Лисугера поздрави пазачите, които седяха до нея — силни млади хора, които изглеждаха повече като воини, отколкото като земеделци — и Шигеру се озова в нещо подобно на селце, само дето нямаше дървени постройки. Скалата бе издълбана и тези селяни живееха в пещери. Пещерите бяха около десетина, всяка с дървена врата и капаци, които бяха отворени в този топъл следобед в началото на лятото. Имаше дори светилище, което се познаваше по яркочервения цвят на портата с форма на стойка за кацане на птици. Отвън седяха жени и приготвяха храна, миеха зеленчуци във водата от извора, която по канали стигаше до няколко водоема. Лисугера отиде при един от тях и донесе вода в бамбуков черпак. Шигеру изплакна устата и ръцете си и после пи жадно. Водата беше студена и мека от варовика.
— Какво е това място?
— Някъде, където можеш да се скриеш и да отдъхнеш няколко дни.
— Нямам намерение да почивам — отвърна Шигеру. — Трябва да стигна до Хаги колкото се може по-скоро.
— Ще говорим за това по-късно. Влез вътре, ще хапнем нещо и после ще поспим — Лисугера видя нетърпеливото изражение на Шигеру и се засмя. — Ти може и да нямаш нужда от почивка, но аз имам!
Всъщност той не проявяваше никакви признаци на умора и Шигеру бе сигурен, че при нужда другият може да изкара още цяла седмица без сън. Даде си сметка, че треската за момента бе стихнала — вече мислеше по-ясно. Запита се дали сега бе затворник, щяха ли да го пуснат да мине покрай стражите, или щяха да го държат тук, докато хората на Садаму пристигнат за него — вероятно Племето щяха да поискат огромно възнаграждение в замяна — нямаше никакви съмнения за това. Лисугера не беше дух, а човек с удивителните способности на Племето, които му бе описал неговият баща.
Беше ужасѐн и в същото време очарован — от разговора с баща си, когато бе научил за съществуването на своя по-голям брат, той бе съхранил някъде в съзнанието си идеята, че един ден ще научи повече за Племето и за изгубения син на баща си. Имаше нещо предопределено в тази среща — мъжът дори му бе донесъл Джато. Той впери поглед в Лисугера… нима бе възможно да е той?
От тъмната вътрешност на пещерата излезе една жена, спря на прага и ги поздрави свойски.
— Какво те води насам, Кенджи?
— Просто придружавам своя спътник до дома му — той не спомена кой е спътникът му.
— Добре дошъл — обърна се тя небрежно към Шигеру. — Какво се е случило с главата му?
Плъзна поглед по Шигеру и той почувства как тя го оглежда изпитателно, до най-малката подробност; разбира се, мечът му не й убягна.
— Просто злополука — отвърна Лисугера, чието име явно бе Кенджи.