— Не е нужно да идваш с мен — заяви Шигеру на Кенджи. — Сигурно искаш да поспиш.
— Сънят може да почака — отвърна другият.
— Би било лицемерно да се молиш за душите на хората, които ти и Племето предадохте!
— Не съм предавал никого — отвърна Кенджи невъзмутимо. — Знаех, че Ногучи ще ти измени, но не съм го подтиквал към това. Ийда Садаму го стори, като му направи предложение, което никой разумен човек няма да откаже. Ийда бе тласнат към подобна щедрост от страх, че Отори и Сейшуу могат да сключат съюз помежду си.
— За което го е уведомила твоята племенница, след като се закле, че няма да го направи! Тя е била, убеден съм!
— Не можеш да се възмущаваш от това, че хората постъпват съобразно природата си. А в този случай го сториха всички. Трябва да се ядосваш на себе си, че не си разпознал тази природа. Ето в какво Садаму е толкова добър — затова надделя над теб и над всички останали. Ще ви превъзхожда и занапред.
Шигеру овладя гнева си с видимо усилие, докато го втрисаше отново, което възобнови пулсирането във вените му.
— Ако не се науча да правя същото?
— Е, все още не си престарял. Има някаква надежда да успееш.
— А междувременно трябва да се помоля за мъртвите — рече Шигеру.
Той извървя неколкостотинте крачки до светилището. Вътре бе запален тамян и след като влезе през портичката, той остави димът да го облъхне, като вдишваше тежкия аромат.
Свещеникът го посрещна при входа на пещерата. Беше облечен в ритуални роби — червена и бяла — носеше малка черна шапчица и пръчка, увенчана със сламени ленти, но въпреки религиозните си одежди притежаваше същия вид на воин, подобно на стражите при портата. Шигеру го последва в сумрака на вътрешността. Няколко лампи горяха с пушек пред статуята на божеството. Шигеру коленичи, свали Джато от пояса си и безмълвно го посвети на Хачиман. Започна да се моли. Племето поддържат светилище, помисли си той с трескава логика. Те също трябва да почитат боговете и мъртвите.
— Как е името на покойника? — попита тихо свещеникът.
— Не един, а мнозина — отвърна Шигеру. — Нека се знаят просто като воини от клана Отори. — Колко са, запита се той. Четири хиляди? Пет хиляди? Потръпна отново, обзет от искрено съжаление, че не е един от тях. Припяването започна — от лютия дим очите му засмъдяха и плувнаха в сълзи, които рукнаха и се затъркаляха свободно по страните и по току-що обръснатата му брада.
Когато церемонията свърши и той се изправи, изведнъж си даде сметка колко хора бяха влезли в пещерата безмълвно, бяха коленичили или стояха прави със сведени глави около него. Мислеше си, че не знаят кой е, но бе очевидно, че изпитват някакво съчувствие към мъката му, че го възприемат като самотен воин, вече без господар, който скърби за смъртта на другари и приятели.
Не си помисли, че е престорено — в противен случай бе твърде изкусно и жестоко — и беше трогнат и озадачен, тъй като си даде сметка, че характерът и обичаите на Племето притежаваха повече дълбочина и изтънченост, отколкото можеше да се предположи първоначално, съдейки по техните роли на шпиони и убийци.
Отправи се обратно към пещерата, която им бяха предоставили. Кенджи вървеше на няколко крачки след него.
— Беше хубаво толкова хора да се помолят заедно с мен — рече Шигеру. — Моля те, благодари им от мое име. Но защо го сториха?
— В известен смисъл те са Отори — отвърна Кенджи. — Техният дом е Средната провинция. Вече са научили за битката. Според сведенията загубите са много тежки, може би някои от загиналите са били приятели, дори роднини. Още никой не знае.
— Но те на кого дължат преданост? Чия земя е това? На кого плащат данъци?
— Интересни въпроси — отбеляза Кенджи невъзмутимо, прозя се и смени темата. — Теб Мацуда може да те е обучил да оцеляваш без сън безкрайно, но сега аз имам нужда да поспя. Между другото, как ти е главата? Мога да ти приготвя същата отвара, която ти бях дал преди време за Мацуда.
Шигеру отказа. Използваха нужника в срещуположния край на селцето, където отпадъците можеха да се хвърлят направо върху разположените отдолу оризища. Щом се върнаха в пещерата, той свали връхните си дрехи и се мушна под конопените завивки, оставяйки оръжията си под дюшека. Миришеше на дим и на някаква билка, която не можа да разпознае. Заспа почти веднага, но се събуди пламнал и умиращ от жажда. Беше светло — той реши, че вероятно вече е утрин, бе обладан от ужасно чувство за неотложност и взе да става, като преди това затърси опипом меча си.