— Нещо такова. Знаеш ли, аз никога не съм разговарял с Ийда. Дори не съм бил допускан до него. Получавам заповеди от неговите поддръжници. Но още първия път, когато се срещнахме, ти разговаря с мен вежливо, помоли ме за помощ и ми благодари.
— Тогава те помислих за лисичи дух… не исках да те оскърбявам.
Кенджи се засмя и продължи:
— А преди няколко дни ми даде меча си… един воин не прави това с лека ръка. Нещо повече — когато държах меча на баща ти, почувствах част от силата му. Зная, че ти си истинският му собственик… и то достойният. Трябва да си даваш сметка за името, с което се ползваш в Средната провинция, за уважението и обичта, които предизвикваш. Племето има различни идеи за честта… и все пак не искам да съм известен като онзи, който е продал Отори Шигеру на Ийда Садаму! Тъй че, да — има връзка помежду ни и причините за нея са както политически, така и лични.
Шигеру заяви някак неловко, тъй като хвалебствените думи на Кенджи го смутиха:
— Аз съм ти повече от благодарен, че ми спаси живота и че ми помогна. Надявам се, че мога да разчитам на тази помощ и занапред, но какво мога да предложа в замяна?
— Може би само приятелството си. Би било интересно — да съм приятел с воин.
А всички мои приятели са мъртви, помисли си Шигеру.
— Дали Племето би работило за мен, както сте го правили за Ийда?
— Убеден съм, че можем да стигнем до изгодно и за двете страни споразумение.
— А сега разполагаш ли с някаква информация? Ийда ще нахлуе ли в Средната провинция? Трябва ли незабавно да събера нова армия?
— Не знам много… само онова, което видях със собствените си очи в Яегахара. Тохан също понесоха тежки загуби. Отори може и да са паднали, но повлякоха със себе си своя враг. Почти със сигурност Ийда ще поиска да му бъде отстъпена голяма част от Средната провинция — Чигава, южната област, вероятно дори Ямагата… но няма да е достатъчно силен, за да нападне отново, поне известно време.
— Бяха смели — отбеляза Шигеру.
— Това никога не е било под съмнение. Нито вашата смелост. Но ако ще оцеляваш, трябва да придобиеш други качества — проницателност, подмолност и най-вече търпение.
— Най-вече подмолност — отбеляза Шигеру. — Може би ти ще ме научиш на нея.
— Може би — рече Кенджи.
Трийсет и втора глава
Щом от бойното поле взеха да пристигат вести, град Хаги потъна в траур. Хората плачеха по улиците, стичаха се в светилищата да се молят, биеха гонгове и камбани, за да събудят божествата, които бяха забравили Отори. По-смелите се въоръжаваха с тояги и ножове, а селяните прииждаха в града от околните области.
След няколко дни оцелелите от победената армия започнаха да се завръщат един по един или в малочислени групи. Между първите бе Мийоши Сатору с неговия най-голям син — четиринайсетгодишния Кахей. Мийоши бе един от най-близките съветници на Шигемори и един от учителите на Шигеру. С дълбоко прискърбие той уведоми господарката Отори за смъртта на нейния съпруг.
— А владетелят Шигеру? — попита тя без всякакъв признак на скръб.
— Засега нямаме сведения за него… не мога да го скрия от вас. Опасяваме се от най-лошото.
Ендо Чикара също се върна и двамата васали предприеха възможно най-бързи действия, целящи запазването на онова, което бе оцеляло от клана. Господарката Отори, разбира се, бе твърдо решена да обезпечи положението на Такеши като наследник, но той бе едва четиринайсетгодишен — трябваше да бъде избран регент. Веднага щом научиха вестта, владетелите Шоичи и Масахиро побързаха да се завърнат в крепостта, за да са сигурни, че без тях няма да бъдат проведени никакви преговори. Степента на бедствието не можеше да се омаловажава. Техният клан и неговият млад наследник си бяха навлекли гнева и враждата на най-могъщия военачалник в Трите провинции. Всички те щяха да понесат сурово наказание — в това нямаше никакво съмнение — но тяхната главна цел бе да направят всичко по силите си, за да обезпечат оцеляването на клана.
Шигемори бе мъртъв, от Шигеру нямаше ни вест, ни кост, Такеши бе непълнолетен, а и все още се намираше далече, поне на седмица път — в Тераяма, която по всяка вероятност в най-скоро време щеше да премине в ръцете на Тохан. Въпреки недостатъците си, Шоичи и Масахиро бяха владетели от клана Отори — почти незабавно двамата бяха обявени за временни регенти и упълномощени да започнат преговори с Ийда Садаму.
Следващият проблем бе по какъв начин да се обърнат към завоевателя. Владетелят Шоичи предложи Китано — владетеля на Цувано — той се бе въздържал заедно с хората си от участие в сражението, което можеше да се изтълкува като запазване на неутралитет. Шоичи вече знаеше за слабостта на Китано към Инуяма — същите онези предпочитания, които така бяха оскърбили Шигеру три години по-рано.