Политна напред и падна по очи, без да усеща рогозката до лицето си; впи пръсти в сламената плетеница, а после заскуба собствените си коси.
Масахиро се надвеси над нея, вдигна я и я притегли към себе си, все едно да я успокои. Тя почти не усети устните му върху тила си, ръцете му, които разхлабиха пояса й и повдигнаха робата й. Знаеше какво ще й стори, но не можеше да го спре; не беше способна да почерпи от мъката си онази сила или воля, която й бе нужна, за да му се противопостави. Искаше да свърши колкото се може по-бързо и да я остави на мира. Дори да й причинеше болка, беше й все едно — нямаше болка, която дори да наподобява онази, която вече изпитваше.
Похотта му го направи непохватен и бърз. Акане не изпита нищо освен отвращение — желанието на мъжете, някога обект на пренебрежението й, а впоследствие на обожанието й, сега й изглеждаше достойно единствено за презрение.
Ще изцапа рогозката, помисли си тя. Ще трябва да я сменя. Но знаеше, че никога няма да го стори — някой друг трябваше да се погрижи за това след смъртта й.
След като оправи дрехите си, Масахиро каза:
— В известен смисъл сега аз съм наследникът на клана. Тъй че тази къща и нейните обитатели са част от наследството ми.
Акане остана безмълвна.
— Убеден съм, че ще свикнем един с друг, Акане. Знам, че си много практична жена. Сега ще те оставя. Но не пилей много време в скърби. Нищо няма да се промени в живота ти, стига да си разумна.
Чу го да си тръгва, чу конете да се отдалечават по улицата, после се отдаде на мъката си — оплакваше своя любим, тресеше се в ридания, скубеше коси и дереше с нокти плътта си. Разумът й я напусна и тя усети как черният свят на магиите я поглъща. От там, където лежеше, погледът й постоянно бе привлечен от едно и също място… от онази част в градината, където бе заровила талисмана, който бе получила от стария свещеник. Искаше да привърже Шигеру към себе си, а вместо това, изглежда, го бе проклела. Искаше да управлява желанието му да я има, а бе използвала желанието на мъжете да го правят и сега се намираше в капана на собствената си магия. Изтича с боси нозе в градината, коленичи в пръстта и започна да рие с голи ръце. Кутията миришеше на гнилоч, подобно на ковчег, изваден от гроба. Когато прислужниците излязоха и взеха да я молят да се прибере, тя се развилня, взе да ги ругае и проклина с глас, който нямаше нищо общо с нейния, все едно бе обсебена от демони.
Харуна се върна. Снишили гласове, прислужниците й разказаха какво се бе случило и по страните й безмълвно се затъркаляха сълзи. Жените решиха, че за Акане ще е по-добре да се премести от мястото, където всяка стая, всяка вещ й напомняха за мъртвия й любим, а също и от сцената на отвратителното насилие. Тя не искаше да се раздели с кутията, която бе изкопала от земята, но като я държеше внимателно в ръце, позволи на Харуна да й помогне да се качи в паланкина и да я отведе в Къщата на камелиите. Вътре цареше тишина, всички жени бяха в траур; наистина, много от тях се бяха върнали при семействата си за погребалните церемонии, които се състояха из целия град. Харуна отведе Акане в стаята, където бе спала още като момиче, изми я, облече й чиста роба и остана с нея до зори. Промяната на обстановката, изглежда, малко я успокои, накрая тя се предаде на изтощението и заспа. Харуна легна до нея и скоро нейните очи също се затвориха.
Акане се събуди на разсъмване. Откъм камелиите в градината се носеше шумно чуруликане на врабци; прозвуча пронизителен зов на коприварче. Настъпваше поредният топъл ден. Скоро щяха да започнат проливните дъждове. Той никога повече няма да усети слънце или дъжд, помисли си тя и скръбта отново скова сърцето й.
Стана тихо, взе кутията от мястото, на което я беше оставила до възглавницата си, и излезе на пръсти от стаята. Градината искреше, обсипана с роса; наоколо беше безлюдно и нямаше кой да я види, но тя остави ясни отпечатъци от стъпки по пътеката и тревата.
Отиде в къщата на стария свещеник, събуди го от сън и поиска от него да развали всички магии, които бе направил от нейно име. Позамаян, той се опита да я успокои, но допирът му я разстрои още повече. Обзелото я безумие й придаде нечовешки сили. Все едно обсебена от демон, тя преобърна цялата колиба, търсейки нещо, което би облекчило болката й. Взе да хвърля на пода всичките му стъкленици с отвари, разпиля изсушените корени и семена. Когато свещеникът се наведе, за да ги събере, тя грабна ножа и му преряза гърлото. Струваше й се, че убива Масахиро, който я бе насилил, и че нищо освен кръвта му не може да навлажни пресъхналите й устни. Да умира така отново и отново, през всичките си животи, прокле го тя; никога да не намери покой или спасение, децата му да го мразят и да дирят смъртта му. После опря устни в току-що изрязаната уста и взе да суче жадно.