— Твоят баща беше предан на моя и на мен. Роднините ти не станаха предатели. Трябва да се гордееш с тях.
Тя вдигна очи и го погледна право в лицето.
— Ти също си преживял голяма загуба — рече тя с подигравателна загриженост. — Любовницата ти е мъртва.
Бе решил, че Мое ще изрази официални съболезнования за смъртта на баща му и за момент не проумя онова, което чу. После си даде сметка за дълбочината на омразата й към него, за силата на желанието й да го нарани.
— Акане — продължи тя. — Куртизанката. Убила някакъв старец и после себе си. Явно, или така поне говорят хората, Масахиро я е посетил, за да й съобщи вестта за твоята смърт, и тя вероятно си е загубила разсъдъка.
Мое продължи да го гледа втренчено, почти ликуващо.
— Естествено, Масахиро поддържаше връзка с нея цяла зима. Сигурно неведнъж е спал с нея през време на отсъствието ти.
Гневът му бе тъй мощен, че единственото желание, което изпита, бе да я убие. Противопостави се отчаяно на прилива на червено, който подпали мускулите на ръцете му. Юмруците му се свиха и лицето му се сгърчи в новата мъчителна болка. Акане е мъртва? И го е мамила със собствения му чичо? И двете твърдения му изглеждаха еднакво неправдоподобни и непоносими. После си спомни историите за предишния й любовник Хаято; слуховете в града как след като мъжът бил убит по заповед на Масахиро, децата му първо били осъдени на смърт, но после помилвани благодарение, твърдяха всички, на намесата на Акане.
— Сигурно си много уморен — рече Мое със същия изкуствен глас. — Виждам, че си бил ранен. Нека ти приготвя чай.
Знаеше, че ако остане в стаята и миг повече, ще загуби самообладание. Стана рязко, без да каже нищо повече на съпругата си, протегна рязко ръка към вратата, разкъсвайки хартиената преграда, докато я отваряше със сила, и се втурна към градината. Зидът се изпречи пред него и го спря. Той заби юмрук в преградата, все едно можеше да пробие камъка, а от очите му рукнаха неудържими сълзи.
Остана така, втренчен в морето от другата страна на залива. Вълните ромоляха около грамадната преградна стена; откъм водата духаше лек ветрец, който изсуши сълзите по страните му. След този първи пристъп не се разплака повече, но усети как разпалената му ярост стихва и се превръща в нещо друго, не по-малко силно, но управляемо — непоколебимото решение да се вкопчи в онова, което му бе останало.
Нямаше с кого да поговори, с кого да сподели мъката си. Само Кийошиге би го разбрал, но Кийошиге бе мъртъв — вече никога нямаше да разговаря с него, да чува смеха му. Той самият бе заобиколен от хора, които го мразеха — чичовците му, собствената му съпруга. Беше загубил баща си, най-близкия си приятел, най-доверения си съветник Ирие Масахиде… и Акане, която никога повече нямаше да държи в обятията си.
Ендо Чикара дойде при него и го уведоми, че съвещанието е свикано. Шигеру трябваше да изостави мъката и яростта си и да се изправи пред чичовците си спокоен и хладнокръвен. Сега повече от всякога изпита благодарност към Мацуда и свещениците от Тераяма за строгото обучение, което го бе научило на самообладание. Той поздрави чичовците си без всякакъв признак за истинските си чувства, получи техните съболезнования и посрещна въпросите им невъзмутимо, оглеждайки лицата им внимателно, но дискретно, като преценяваше стойката и поведението им. Погледна крадешком Масахиро, отвратен дори от мисълта, че Акане е била в обятията на такава грозота. Не го вярваше… тя никога не би спала с Масахиро, освен ако не я е насилил. Тази мисъл го накара да изпита такава погнуса, че трябваше да я превъзмогне с усилие, за да може да продължи обсъждането.
Съвещанието протече бурно, белязано с неудобство и страх, изпълнено с взаимни обвинения — първо срещу Ногучи предателя, после макар и по-меко — срещу самия Шигеру за това, че е предизвикал враждебността на Ийда и че се е противопоставил открито на Тохан. Накрая поради липса на друга възможност владетелят Шоичи склони да изпълнява ролята на регент, тъй като бе напълно възможно Тохан да откажат да преговарят с Шигеру, а някой трябваше да е упълномощен да говори от името на клана.
Ендо, практичен и разумен както винаги, беше видимо мълчалив, но Мийоши се изказа топло в защита на Шигеру, подчертавайки, че по негово мнение хората в Хаги, както и навсякъде в Средната провинция, са подкрепяли войната срещу Тохан и биха се опълчили яростно срещу всяко решение да им се подчинят. Вярваше, както и Шигеру, че западът няма да подкрепи едно пълно господство на Тохан над Средната провинция и че трябва да гласуват доверие на съюза с Маруяма и да го използват като начин за постигане на целта си.