Освен това се страхуваше за здравето на Мое. Бременността й беше тежка — почти не можеше да се храни и често повръщаше. От време на време му минаваше мисълта, че тяхното грубо съвкупяване можеше да създаде само уродлива рожба.
Мое вече не го посещаваше през нощта — всъщност двамата почти не разговаряха помежду си. Тя се оттегли в женското крило на къщата, където за нея се грижеше Чийо, която я убеждаваше да яде, разтриваше й краката и гърба и й вареше приспивателни чайове, за да облекчава неразположението й.
Трийсет и пета глава
Следващата тревога на Шигеру бе наближаващият Празник на мъртвите. По традиция, стига да имаше възможност, на този ден той посещаваше Тераяма, където бяха погребани мнозина от предците му. Чу, че прахът на баща му е отнесен там след битката, но не бе отишъл на погребението, нито бе извършил някаква церемония в Хаги — единствено кратките молитви, които бе произнесъл в тайното селце на Племето. Чувстваше, че е негов дълг сега да отиде там, да почете паметта на баща си и да заръча молитви за него, за предците си и за всички мъртви от клана Отори, както и да съпроводи брат си обратно у дома, тъй като Такеши все още бе в храма. Освен това копнееше да види Мацуда Шинген, да чуе от игумена няколко мъдри слова, които щяха да го научат как да изживее остатъка от живота си.
Той сподели с Ичиро желанието си да отиде в Тераяма и възрастният човек му обеща, че ще потърси мнението на владетелите Отори, за да види дали ще му разрешат едно такова пътуване. Гняв завладя Шигеру заради скрития смисъл на този отговор — той вече нямаше право да се движи свободно из Средната провинция, а бе задължен да иска разрешението на чичовците си за всичко. Но вече умееше да контролира гнева си и не го прояви пред Ичиро, а само го помоли да направи нужното колкото се може по-скоро, тъй като бяха необходими приготовления, а и той искаше да прати съобщение на Мацуда.
Не получи пряк отказ, но постоянните уклончиви отговори го накараха да осъзнае, че или няма да му бъде позволено да замине, или разрешението ще му бъде дадено твърде късно, за да успее да пристигне в храма преди първия ден на празника. Реши да вземе нещата в свои ръце и да се предреши с одеждите, които бе носил с Муто Кенджи — вехтата невзрачна роба за пътуване и шапката от тръстика; уви дръжката на Джато в кожа от акула, взе си торбичка с храна и няколко монети, прекоси реката през нощта при рибния яз и пое пеша през планината.
Бе решил, ако някой го спре, да каже, че е тръгнал на поклонение към едно от отдалечените светилища в планината южно от Хаги, но, изглежда, никой не заподозря действителната му самоличност. В месеците след битката мнозина лишени от собственост или загубили господарите си воини прекосяваха Трите провинции на път за дома или в търсене на убежище в гората, даже някои от тях прибягваха до дребни кражби, за да оцелеят. Даде си сметка, че лицето и личността му са неизвестни — хората не го познаваха. Преди, когато го погледнеха, те не виждаха него, не виждаха човека, а наследника на техния клан. Сега, когато вече не пътуваше с всички отличителни знаци на владетеля Отори, беше невидим. Съзнанието за това го изпълни с потрес, но и с облекчение.
Мнозина пътуваха с лица, увити в шалове или скрити под островърхи шапки като неговата. Той вървеше, привидно вглъбен в мислите си, непроницаем като черен плащ, но внимателно оглеждаше земята, която прекосяваше, като мислено отбелязваше състоянието на оризищата, отношението към горите, нивите, откъснати от склоновете на планината, където селяните отглеждаха зеленчуци, обезопасени с огради от заострени колове срещу глигани. Беше в разгара на лятото, оризищата искряха в яркозелено, горите бяха гъсти и сенчести, огласени от пронизителното жужене на цикади, въздухът бе натежал и влажен. Освен с насекоми, гората бе изпълнена с птича песен; всяка нощ откъм дигите и водоемите се носеше квакане на жаби.