Котаро спря и измъкна една вейка изпод връхната си дреха. Протегна я напред и рече:
— Нищо лично, братовчеде. Държа да стане ясно. Решението бе взето от фамилията Кикута. Теглихме жребий и на мен се падна късата клечка. Но какво те прихвана, та реши да напуснеш Племето?
След като Исаму не отвърна, Котаро продължи:
— Предполагам, че това се опитваш да сториш. До такова заключение стигнаха всички членове на фамилията, след като повече от година нямахме вест от теб и ти нито се върна в Инуяма или в Средната провинция, нито изпълни задачите, които ти бяха поставени… и за които ти бе платено, бих добавил… лично от Ийда Садайоши. Някои твърдяха, че си мъртъв, но нямаше сведения за смъртта ти и на мен това ми се стори твърде неправдоподобно. Кой би могъл да те убие, Исаму? Никой не би успял да те приближи достатъчно, за да го стори с кинжал, меч или гарота. Ти самият се направи неуязвим за всякакви отрови; тялото ти се възстановява от всякакви болести. Никога не е имало наемен убиец като теб в цялата история на Племето, дори аз признавам превъзходството ти, макар че ми присяда, докато изричам тези думи. И сега те откривам тук, жив и здрав, твърде далече от мястото, където трябваше да се намираш. Налага ми се да приема, че си се укривал от Племето, за което има само едно наказание.
Исаму се усмихна едва забележимо, все така безмълвен. Котаро прибра клонката в диплите на дрехата си.
— Не искам да те убивам — рече той тихо. — Това е присъдата на фамилията Кикута, в случай че откажеш да се върнеш с мен. И както вече заявих, теглихме жребий.
През цялото време стойката му подсказваше неизменна бдителност, очите му излъчваха безпокойство, цялото му тяло се бе напрегнало в очакване на предстоящата битка.
Най-накрая Исаму заговори:
— Аз също не искам да те убивам. Но няма да дойда с теб. Прав си, като казваш, че съм напуснал Племето. При това завинаги. Никога няма да се върна.
— В такъв случай имам заповед да те екзекутирам — заяви Котаро с официалния тон на човек, упълномощен да обяви справедлива присъда. — За неподчинение към собственото ти семейство и към Племето.
— Разбирам — отвърна Исаму, също толкова официално.
Никой от двамата не помръдна. Котаро продължаваше да се поти обилно, въпреки мразовития вятър. Погледите им се срещнаха и Котаро усети мощта, която излъчваха очите на братовчед му. И двамата притежаваха способността да запращат противника си в принудителен сън, и двамата бяха еднакво вещи да й противостоят. Безмълвната битка помежду им продължи няколко дълги мига, докато накрая Котаро я прекрати, като измъкна кинжала си. Движенията му бяха непохватни и колебливи, лишени от обичайната му сръчност.
— Трябва да изпълниш онова, което смяташ за свой дълг — рече Исаму. — Аз ти прощавам и ще се моля Бог да стори същото.
Думите му сякаш смутиха Котаро още повече.
— Ти ми прощаваш? Що за език е това? Кой в Племето прощава на когото и да било? Има само безпрекословно подчинение или наказание. Ако си го забравил, значи си оглупял или си се побъркал… и в двата случая единственият лек е смъртта.
— Знам всичко това не по-зле от теб. Точно както знам, че не мога да избегна нито теб, нито произнесената присъда. Така че изпълни я с ясното съзнание, че те освобождавам от всякаква вина. Не оставям след себе си човек, който да отмъсти за мен. Ти живееш в подчинение на Племето, а аз — на своя Бог.
— И изобщо няма да се отбраняваш? Дори няма да се опиташ да се защитиш от мен? — попита Котаро.
— Вляза ли в битка с теб, почти със сигурност ще те убия. Мисля, че и двамата сме наясно — засмя се Исаму.
През всичките тези години, в които си бяха съперничили с Котаро, той никога не бе усещал такова надмощие над другия. Разтвори широко ръце, оставяйки гърдите си незащитени. Все още се смееше, когато кинжалът прониза сърцето му. Болката го заля, небето потъмня, устните му отрониха прощални слова. Исаму пое към онова пътуване, на което самият той и времето му бяха отпращали мнозина други. Последната му мисъл бе за девойката и за топлото тяло, в което, макар че не го знаеше, вече бе оставил частица от себе си.
Втора глава
В онези години военачалникът Ийда Садайоши, наел мнозина от членовете на Племето, между които и Кикута Котаро, се бе захванал да обедини изтока на Трите провинции и да принуди по-нископоставените фамилии и кланове да заявят подчинение пред дъбовия лист на Тохан. От векове Средната провинция се управляваше от Отори. Настоящият глава на клана — владетелят Шигемори, имаше двама синове — Шигеру и Такеши, както и двама неудовлетворени и амбициозни полубратя — Шоичи и Масахиро.