— Вече не толкова. Онова, което ми даде снощи, подейства.
— Много съжалявам — подхвана Шигеру.
— Няма за какво да съжаляваш — рече Мацуда. — Бъди горд със себе си. Това си е постижение. Отдавна никой не ме е подреждал така. Пък и аз не съм толкова млад, колкото едно време.
— Беше си щастлива случайност — рече Шигеру.
— Не мисля. Но кой беше тук с теб?
— Срещнах в гората един човек. Бях се втурнал след монасите и се заблудих… Имаше страшна буря…
— Паникьосал си се, с други думи — отбеляза Мацуда.
— Мислех, че съм ви убил!
— Ако го беше сторил, щях да съм си го заслужил — засмя се Мацуда. — Няма защо да изпадаш в паника. Кой беше… някой от селяните? Трябва да разбера съставките на тази отвара.
— Не го бях виждал дотогава. Даже не бях сигурен дали е човек. Повече ми приличаше на дух. После си дадох сметка, че сигурно е от Племето.
— За Бога! — възкликна Мацуда. — Дал си ми чай, приготвен от член на Племето? Явно имам късмет, че съм още жив.
Шигеру си помисли за отрова, спомни си за следите, които бе видял със собствените си очи, оставени от някой, дирещ самакитка и змийски лапад… този човек или пък някой друг.
— Аз съм пълен глупак — рече. — По някаква причина реших, че мога да му се доверя.
— Прибързваш с доверието — възрази Мацуда. — И все пак в този случай няма сторено зло. Тази настойка много помага против болки. Бих искал да разбера какво има в нея.
— Онзи човек знаеше как се казвате.
— Не искам да се хваля, но мнозина знаят моето име. Само че не съм долюбван в Племето, тъй като направих всичко възможно да ги държа далеч от храма. Не обичам шпиони. Той ставаше ли невидим?
Шигеру кимна.
— Как се получава?
— Номер, начин на движение, който заблуждава очите на наблюдателя. Не можеш да го научиш… вродено е, като повечето им способности. Упражняването им само ги засилва — от онова, което съм чувал, голяма част се състои в медитация, изпразване на съзнанието и концентрация, макар че в Племето използват жестокостта като средство за обучение, за да притъпят съвестта и изтръгнат милосърдието. Разправят, че фамилията Ийда прилагала някои от тези методи върху синовете си и че особено Садаму имал голяма полза от тях.
— Онзи Садаму, който се надявал освен това да стане ваш ученик? — възкликна Шигеру.
— Ааа, аз и бездруго не бих отишъл в Инуяма, не ми харесва климатът. Както и да е, сега няма и защо — доволен съм от моя ученик от клана Отори. Всъщност много се гордея с теб.
— Макар че допусках грешка след грешка! В момента, в който успях да ви надвия, ви виждах като предател — призна Шигеру. — Реших, че сте част от таен заговор… Глупаво е дори да си го помислиш.
— Оказвах ти натиск, колкото ми беше по силите. Знаех, че в теб има нещо повече от онова, което ми бе позволил да видя до момента. Ти си доверчив, владетелю Шигеру, това е добродетел, но само до известна граница. Сега вече знаеш как да отприщиш истинската си мощ — чрез подозрение в предателство — и чистата ярост, която произлиза от съзнанието за това. Днес можеш да се упражняваш сам. Трябва да предизвикаш със силата на волята онова, което успя да откриеш чрез емоцията. А аз ще си почивам.
— Трябва да се върнем в храма — рече Шигеру, вперил поглед в бледото лице на своя учител и в набъбващата подутина. — Там могат да се погрижат за вас.
— Още не е време — отвърна Мацуда. — Ще си отдъхна два-три дни, ще прекараме тук Празника на мъртвите и ще се върнем в храма преди есенните бури, стига да не ме повикат по-рано. Здравето на нашия игумен е твърде крехко, както знаеш. Ако издъхне, ще трябва да се върна незабавно. Хайде стига, приказвахме твърде много. Ще прекараме остатъка от деня в мълчание. Можеш да приготвиш малко супа и после да се заемеш с упражненията си.
Имаше куп неща, за които Шигеру изгаряше от желание да говори — мислите му препускаха една след друга в главата му. Даде си сметка, че копнее за похвала, за признание, разбра, че Мацуда му бе дал всичко, което бе възнамерявал. Отвори уста, за да каже: Само още един въпрос, но Мацуда му направи знак да замълчи:
— Предлагам първо една медитация, за да обуздае мислите ти.
Докато се намираше в медитация, той огледа безстрастно действията си, опитвайки се да извлече поука от тях. Разпозна способността, която се криеше зад изпълнението му с тренировъчния меч, както и незрелостта в характера си, която бе довела до паниката и объркването му. Постепенно мислите му се успокоиха, съзнанието му се изпразни.