— И те ли са предатели?
— Мисля, че щяха да станат, ако им стигаше куражът.
— Щом Тохан се готвят за война, как можем да защитим Средната провинция?
— Само чрез победа над тях. Няма друг начин. Баща ти не иска да се бие, чичовците ти са за отстъпки срещу мир.
— Какви отстъпки?
— На територия например.
— Да предоставим части от Средната провинция на Тохан? Това е немислимо!
— Мнозина вече го мислят. От теб зависи да ги разубедиш.
— Трябва да се върна в Хаги незабавно.
Мацуда се засмя.
— Ще ти се наложи да се научиш на търпение.
Шигеру пое дълбоко въздух. По време на разговора раздразнението му нарастваше. Предателството, коварството, липсата на преданост му се струваха най-големите престъпления, а подозрението, че те процъфтяват в собственото му семейство, разпали гнева му.
— Ако ми кажете, че трябва, ще го сторя — отстъпи той с неохота.
— Остани, както беше замислено, до края на зимата. Когато се върнеш, ще бъдеш на шестнайсет — ще преминеш през своята церемония на пълнолетие и официално ще станеш възрастен. Тогава ще имаш повече влияние върху старейшините и баща си.
— Може ли да се има доверие на старейшините?
— Ирие, Мори, Нагаи — бих гарантирал с живота си за тяхната преданост. Ендо и Мийоши са прагматични — тяхната вярност е първо към клана, тъй че ще подкрепят онзи, който го оглавява. Когато наистина се върнеш, трябва да си нащрек. Ако изразиш мнение за война с Тохан, противниковата фракция ще бъде изкушена да те премахне и ще разполагат с подкрепата на Тохан. Внимавай на кого оказваш доверие. И се опитай да не допускаш в живота си никого от Племето.
— Едва ли е възможно да ги разпознаеш — каза Шигеру, като се усмихваше печално.
— И те са хора. Въпреки свръхестествените си качества са смъртни като всеки обикновен човек. Смятам, че могат да бъдат разпознати и победени.
— Врагът ми е двоен — властолюбив, обладан от амбиции клан, и племе наемни убийци.
— Ти пък се изправяш срещу им с двойно оръжие — собствения ти характер, както и любовта и предаността на народа ти.
— Ще бъдат ли достатъчни за надмощие?
Мацуда се засмя отново.
— Не мога да виждам в бъдещето. Знам само, че това стига за начало. Сега, ако искаш, можеш да спиш. Аз ще поседя в компанията на мъртвите.
Шигеру не беше изморен и искаше да чуе още от своя учител.
— Не зная нищо за вашия живот, за семейството ви — рече той. — Имате ли синове? Женили ли сте се някога?
— Разбира се, когато бях млад. Жена ми се спомина преди години. Имахме няколко деца, но нито едно не доживя да поотрасне. И доколкото знам, нямам живи потомци — моите деца са учениците ми, монасите, които са под мое попечителство. Надявам се когато умра, да бъда погребан в Тераяма.
— А какво ви накара да се откажете от живота си на воин, когато сте били най-великият боец, познат някога в Трите провинции?
— Няма най-велик боец — възрази Мацуда. — Винаги някой е по-велик от теб или има качествата да те надвие в бъдеще. Цялата ми енергия и години от живота ми са отишли за едно — да стана вещ в изкуството на смъртта. Ужасно е да се мислиш за най-велик — това поражда горделивост, завист към другите. Млади мъже са ме издирвали, за да ме предизвикат. До гуша ми дойде от тяхната глупава дързост.
Той млъкна. Нощните насекоми жужаха силно, квакаха жаби.
— Някога убивах твърде често. Не исках повече да изпитвам тези угризения. Дойдох в Тераяма преди десет години, точно по това време на годината, и повече не си тръгнах. Не исках да живея в света. Но светът не ни оставя на мира. Вечно зове при портата; само Просветленият е водил безгрешен живот. Всички ние правим грешки и после трябва да живеем с тях. Хайде, сега си лягай.
— Ще остана и ще правя компания на вас и на мъртвите — рече Шигеру. — Ако ми позволите.
Мацуда се усмихна и кимна, после намали лампата. Двамата седяха заедно, без да помръдват, а над тях се носеше необятното, осеяно със звезди нощно небе.
Дванайсета глава
След тези разговори, в дните, които последваха, учител и ученик възобновиха безмълвните си дейности. Беше периодът на най-голяма жега, но Шигеру се научи да не обръща внимание на лепкавото си тяло, както правеше Мацуда. И в най-знойните дни потокът течеше хладен и привечер Шигеру често сваляше дрехите си и се къпеше във вира. Бе пораснал през лятото и бе избуял на ръст — доста над средния — а постоянните упражнения и дисциплина бяха изваяли мускулите му и стопили последните остатъци от детството. Той знаеше, че е станал мъж, и често изпитваше нетърпение да се завърне в света, особено когато мислите му се насочваха към напрежението между клановете и вероломството на чичовците му, но прие, че все още му предстои да се учи на търпение и самообладание.