— Може ли и аз да дойда? — попита веднага Такеши.
— Най-вероятно не.
Такеши изглеждаше разочарован, но не възрази. Вместо това се поклони официално на Шигеру, както бе длъжен да стори по-малкият брат, проявявайки уважение към по-големия, и бързо се отдалечи.
Той знае как да проявява покорство, помисли си Шигеру. Има отлично възпитание. Сигурен съм, че винаги ще ми е верен.
Докато напускаха града, той отново видя момичето на моста — удивителния мост, тъй съвършен и красив. Сега реката не се бореше с него, а обсипваше с ласки каменните му сводове, чиито основи бяха коствали не един човешки живот. В долните камъни вече се впиваха водорасли, които набраздяваха сивото с тъмно, лепкаво зелено, а в сянката на сводовете се събираше риба, диреща убежище от слънчевата светлина и острите клюнове на чапли и чайки.
Погледна валчестия камък с надписа, който бе наредил да поставят — решителна постъпка, също като това заминаване на разсъмване. Но и двете бяха вдъхновени от едно и също желание — за справедливост — и от същата яростна нетърпимост към жестокостта и предателството.
Дори и в този ранен час на моста имаше хора, пристигнали с приношения за зидаря, и това накара Шигеру да се замисли за смъртта и за това как въпреки цялата си жестокост кончината на този човек в някакъв смисъл бе родила нов живот, вдъхновявайки хората — в смъртта си зидарят бе също тъй деен, както и в живота, затова споменът за него никога нямаше да умре.
Не можеше да прозре в бъдещето и затова нямаше как да знае, че собственият му гроб щеше да се превърне в средище на поклонение, докато Трите провинции съществуват, и че хората щяха да го почитат като божество. И макар че често размишляваше над собствената си смърт, както го бе учил Мацуда, и се молеше тя да е достойна и значима, в това утро мисълта за нея не го занимаваше особено.
Внезапна буря през нощта бе прочистила въздуха и измила улиците. На хоризонта се бяха струпали огромни сиво-бели облаци, които изгревът бе обагрил в розово, а небето все повече синееше. Конят под него бе нетърпелив и възбуден, той усещаше енергията, натрупана в краката и хълбоците му. Беше млад и буен, също като него. Заминаваха заедно. Нямаше да му се налага да понася още един безкраен ден на обсъждания, доводи, половинчати истини и увъртания.
Привидно извеждаше конете на тренировъчна езда заедно с Кийошиге, Ирие и още трийсетина души, но не смяташе да се връща в Хаги преди началото на съвещанието същия ден. Всъщност не възнамеряваше да се връща толкова дни, колкото щяха да му бъдат необходими да оцени лично положението по границата и ако се наложи, да се разправи с хората на Тохан.
Щом слънцето се издигна, светлината зад облаците стана златиста, от което сивата им вътрешност засия като току-що излъскана стомана. Ездачите се движеха по улицата, която вървеше покрай реката. Като повечето градски улици и тази не беше с настилка и докато препускаха през локвите, конете пръскаха около себе си мътни фонтани.
Шигеру се обърна и отново погледна към моста. Ниските лъчи на слънцето превръщаха водата в сребро. Бе забелязал онази жена… Акане — от същия момент започна мислено да я нарича Акане, — докато минаваше покрай нея, тя стоеше коленичила при гроба със сведена глава, и внезапно бе пронизан от съзнанието за странна връзка помежду им. Затова не се изненада, че сега тя бе зареяла поглед след тях, все едно се взираше в морето, уж да различи дали някой голям кораб не приближава или напуска пристанището.
Той дръпна леко юздите на коня си, за да се изравни с Кийошиге.
— Когато се върнем, бих искал да я видя.
— Кого? — попита Кийошиге нарочно, за да го подразни.
— Дъщерята на зидаря. Акане.
— Акане? — повтори по-младият му приятел. — Мислех, че не проявяваш интерес.
— Може и да проявявам — отвърна Шигеру.
Както изглежда, беше ден на решения. Щеше сам да избере своята война и своята наложница.
— Вече е уредено — рече тихо Кийошиге, накланяйки се леко на седлото, тъй че да го чуе само Шигеру. — Очаква да пожелаеш да ти я доведат.
Шигеру се усмихна. Имаше куп неща, които вероятно бе изразил — удоволствие, изненада, радост от тайните кроежи на своя приятел. Кийошиге се засмя. Нямаше защо да споменава който и да е от тях. Двамата се разбираха без думи.
По същия начин предишния ден нямаше нужда да обяснява на Кийошиге своя план. Приятелят му незабавно схвана намеренията му. Ирие бе поканен да отиде и да говори с младежите в градината. Шигеру чувстваше необходимост поне един от неговите учители да одобри замисъла му. Ирие, който бе пътувал с него до Ямагата и се бе върнал в града, за да го посрещне през пролетта, бе човекът, на когото имаше най-голямо доверие, а от онова, което виждаше в поведението му по време на съвещанията, личеше, че Ирие е прехвърлил верността си към него. Двамата не го бяха обсъждали; Шигеру не беше потърсил съвет. Взе решение, уведомил Ирие за намеренията си, и помоли — макар че „нареди“ бе по-близо до истината — своя учител да тръгне с него.