Щеше да е неделикатно да любопитства за причините за мъката му. Не каза почти нищо, поръча да донесат вино и му наля. Той бързо обърна няколко чаши една след друга и после възкликна рязко:
— Тя не може да се люби!
— Била е девица — отвърна Акане. — Тези неща искат време. Бъди търпелив.
— И още си е девица — засмя се той горчиво. — Не можах да проникна в нея. Всичко, което правех, й причиняваше болка… и даже ужас. Дърпаше се от мен… изобщо не ме желаеше. Мисля, че вече ме е намразила.
— Тя е твоя съпруга — рече Акане. — Не може да продължава да ти отказва — двамата трябва да имате деца — тя говореше спокойно и тихо, но вътрешно ликуваше. Ще позволя на старчето да впие устни в моите!, даде си дума тя.
— Изобщо не съм го очаквал — каза Шигеру. — Смятах, че мога да й доставя удоволствие, мислех, че ще е като теб!
Акане хвана ръката му и потърка пръсти във възглавничката на палеца му. Харесваше й усещането за мускул под кожата, силен и гъвкав от годините упражнения с меча.
— Какво да правя? — попита той. — Ясно е, че не съм й отнел девствеността.
— Прояви търпение — повтори Акане. — Ако отново нямаш успех, задължение на майка ти е да й даде напътствия. Без съмнение може да й покаже книги, да я успокои, че това е съвсем нормално. Ако всичко се провали, можеш да се откажеш от нея.
— Та да ми се смеят от тук до Инуяма?
— Порежи се и пръсни кръв по завивките — посъветва го Акане. — Ще бъде достатъчно, за да възпре клюките в крепостта. Така ще спечелиш време. Тя трябва да се влюби в теб.
Впери поглед в него, като недоумяваше как една жена с разсъдъка си може да се държи така, и мислено хулеше съдбата, направила негова съпруга Янаги Мое, а не нея. Ако аз бях омъжена за него, как само щях да го обичам! Щях да го направя щастлив, каза си тя.
Може би амулетът притежаваше по-голяма мощ, отколкото Акане бе предполагала; може би проявата на неговата уязвимост я бе размекнала, но изведнъж се улови, че е започнала да трепери, обзета от непонятен и непреодолим страх. На ръба съм, помисли си тя. Не бива да се провалям. Как само ще страдам, ако го допусна. И все пак защитните й сили изглеждаха тъй вяли и оскъдни, особено в сравнение с неговите потребности.
А нуждата му от нея ставаше все по-очевидна. Посещаваше я по-често и всеки път си тръгваше с неохота. Говореше малко за съпругата си, но тя знаеше, че отношенията им не са се подобрили. Понякога се чувстваше виновна за онова, което бе сторила, но впоследствие направо ликуваше, тъй като силата на чувствата между тях растеше.
Двайсета глава
Янаги Мое бе очаквала своя брак с радост, но докато проливните дъждове приключат, вече бе разбрала, че той може да й донесе единствено страдания и нищо повече. Тялото й я бе предало със своята скованост и напрегнатост — осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Владетелката Отори — майката на Шигеру — се държеше зле с нея и непрестанно я назидаваше, а останалите жени във вътрешното крило я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си.
А той, нейният съпруг, когото си бе въобразявала, че ще почита и задоволява, вероятно също я презираше. За никого не бе тайна, че си има наложница — това не я изненадваше, тъй като за мъжете от неговата класа това бе нещо обичайно, но жените от вътрешното крило често говореха за Акане, за нейния чар и духовитостта й и си шепнеха една на друга, че Шигеру е увлечен по нея.
Ако съпругът й бе неопитен като нея, двамата можеха да се успокояват един друг; ако бе по-възрастен, може би щеше да прояви повече търпение и сдържаност. Но той бе уловен в мрежата на своята първа връзка, която вече му бе донесла дълбока физическа и емоционална наслада. Неохотата и сковаността на Мое го отблъскваха, не можеше да се насилва да изисква от нея онова, което тъй явно й бе противно. Накрая дори бе завладян от гняв, тъй като си даваше сметка, че заради клана е длъжен да създаде наследници, но не желаеше да й причини болка или да оскърби семейството й, не можеше да намери разрешение на проблема, но не искаше да го обсъжда с друг, освен с Акане. А самата Акане му казваше едно и също: Прояви търпение, като в същото време се усмихваше тайнствено.