От своя страна Мое трупаше все повече неприязън. След като разбра за Акане, тя стовари цялата вина за провала на брака си върху нея. Гордостта й бе наранена дълбоко — Мое започна да ненавижда както съпруга си, така и жената, която според нея бе откраднала любовта му.
Краят на дъждовния сезон донесе известно уталожване на напрежението, което бе станало убийствено. Шигеру се върна в областта край границата и прекара там лятото заедно с Кийошиге и Такеши. Взеха със себе си и Мийоши Кахей — също като Такеши, той бе едва тринайсетгодишен, но обстановката не изглеждаше опасна, а баща му държеше момчето да натрупа опит. Китано Тадао получи разрешение да се върне в Цувано. Заплахата откъм Тохан като че ли се бе поразсеяла. Границите бяха спокойни, ако не се смятаха обичайните търговци, които пътуваха напред-назад по междуградския път до Инуяма. Те носеха вести от столицата на Тохан, най-важната от които бе тази за смъртта на Ийда Садайоши и последвалото издигане на Садаму за глава на клана. Кийошиге и Шигеру забавляваха момчетата, като за пореден път им разказваха историята за злополуката със Садаму; едва ли щяха да се смеят тъй гръмко, ако знаеха колко шпиони на Тохан в Чигава следяха Шигеру и докладваха в Инуяма за всяко негово действие.
Акане намираше дългите знойни дни за непоносимо досадни, но като цяло не съжаляваше, че Шигеру бе заминал. Като не беше с нея, той не беше и със съпругата си, а отсъствието му й предоставяше време да обуздае собствените си емоции. Тя се държеше благопристойно, посещаваше майка си, храмовете в Дайшоин и Токоджи, където винаги правеше щедри дарения, както и различни търговци, от които си поръчваше луксозни вещи — парфюми, чайове, изделия от лакирано в черно дърво, нови роби за есента и зимата. Не ходеше при Харуна, но често отиваше в градината при вулкана; бе удивена от онова, което бяха успели да постигнат заклинанията на възрастния свещеник. Горещините не му понасяха, ето защо тя уреди да му доставят лекове, разхладителни чайове и билки, които да прочистят кръвта му, и заповяда на градинарите си да му помагат в поливането на растенията, докато тя му правеше компания. Един ден Акане се връщаше през градината към мястото, където бе оставила паланкина си. Беше изтекла почти година от първата й нощ с Шигеру и тя си спомняше за нея със смесени чувства, докато вървеше покрай живия плет, ограждащ задната градина при къщата на Харуна. Ускори крачки, тъй като не искаше никой да я вижда там, но точно когато минаваше през портата, чу шум от тичащи нозе и вика на своя някогашен любовник Хаято:
— Акане! Акане!
Дотича запъхтян при портата и тя трябваше или да спре, или да се блъсне в него. За момент двамата се втренчиха един в друг. Тя бе изумена от промяната, която видя в него — лицето му бе изпито, кожата му — жълтеникава, очите — хлътнали и трескави.
— Да не си болен? — попита Акане, внезапно обзета от жал заради вида му.
— Много добре знаеш. Акане, защо ни се случи всичко това? Ние се обичахме!
— Не — отвърна тя и продължи напред, но той я сграбчи за ръката.
— Не мога да живея без теб! Умирам от любов!
— Не се дръж като глупак, Хаято! Никой не умира от любов!
— Нека да избягаме заедно. Можем да напуснем Трите провинции и да заживеем някъде на север. Моля те, Акане. Умолявам те, ела с мен!
— Невъзможно — отвърна тя, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Пусни ме или ще извикам стражите!
Страхуваше се да остане с него, опасяваше се, че Хаято е обезумял от мъка и спокойно може да убие първо нея, а после и себе си, вместо да я загуби завинаги. Изненадан, той сведе поглед към собствената си ръка, все едно някой друг бе сключил пръстите му около китката й. Тя бе опитала да се освободи, но той я бе стиснал още по-здраво, причинявайки й болка. Сега внезапно я пусна и тя разтри болезнената червенина.
— Не искам да те наранявам — рече той. — Съжалявам. Това е последното, което бих желал да сторя. Копнея да те докосвам както по-рано. Сигурно си спомняш колко беше хубаво.
Без да отговори, Акане се обърна рязко и пое припряно напред. Стори й се, че чу как той произнася името й, но не погледна назад. Когато приближи хората си, носачите скочиха на крака, а стражът, който винаги съпровождаше паланкина, й помогна да се качи и прибра сандалите й. Акане остави спуснати намаслените копринени завески, макар че вътре бе задушно, а един дързък комар бръмчеше нахално около врата й. Страхуваше се, че Хаято е завладян от умопомрачителна ревност, все едно връхлетян от съкрушителна болест. Беше му заявила: Никой не умира от любов, но виждаше, че е способен или да умре, или да се самоубие, и тогава гневният му дух щеше да я преследва… освен това се страхуваше, че може да използва срещу нея някакви заклинания. Откакто самата тя бе навлязла в тъмния свят на магията, вече осъзнаваше нейната мощ.