— Владетелят Отори сигурно знае — в Чигава.
— Имаш ли вести от него?
— От време на време ми пише по някое писмо.
— А когато е тук… трябва да ти кажа, че къщата е великолепна — елегантна, удобна, поздравявам те… казва ли ти всичко?
Тя сви леко рамене и отмести поглед.
— Разбира се — продължи той. — Ти си опитна жена и моят племенник, при всичките си възхитителни качества, все още е много млад.
Той се приведе напред.
— Нека си кажем открито, Акане. Ти искаш нещо от мен и аз искам нещо от теб.
Тя му хвърли бърз поглед и за да скрие тревогата си, остави постепенно на лицето й да се изпише презрение.
— Няма да ти предлагам да спим заедно. Желая го, няма спор, но дори аз признавам, че би било твърде грубо. И съм убеден, че би изисквало от теб да платиш твърде висока цена за децата на бившия си любовник.
Тя продължи да се взира в него, без да прави опити да прикрива своите неприязън и презрение. Той се засмя отново.
— Но бих искал да разбера с какво се занимава Шигеру. Ти със сигурност можеш да ми съдействаш.
— Искате от мен да шпионирам владетеля Шигеру?
— „Шпионирам“ е твърде груба дума — отвърна той. — Просто искам да ме държиш информиран.
Акане мислеше трескаво. Беше толкова по-малко от онова, което я бе ужасявало. Никога нямаше да издаде тайните на Шигеру, но лесно можеше да измисли нещо, колкото да удовлетвори Масахиро.
— А в замяна вие ще спасите живота на момчетата и ще позволите на семейството да остане в къщата?
— Би било проява на твърде голяма милост от моя страна, нали? Може и аз да си спечеля име на състрадателен човек и да постигна популярност като тази на Шигеру.
— Владетелят Масахиро наистина е състрадателен — отвърна тя. — И аз ще се погрижа да се разчуе.
Тя усети ръката на Хаято върху тила си — лек натиск, почти като ласка. После той изчезна.
Сбогом, рече тя в сърцето си. Почивай в мир. Отправи молитва Хаято да намери покой, да постигне благоприятно прераждане и повече да не се връща да я обсебва.
След като Масахиро си тръгна, Акане се опита да се убеди, че не е недоволна от постигнатия резултат. Харуна щеше да е щастлива и най-вероятно щеше да я обсипе с подаръци; беше изпълнила своите задължения към мъртвия и беше убедена, че споразумението няма да я принуди да предаде Шигеру. Нямаше особено високо мнение за Масахиро и вярваше, че ще съумее да му предложи отделни важни сведения. Но дните минаваха и колкото повече размишляваше над стореното, толкова повече униваше заради онова, което бе извършила, все едно подсъзнателно си даваше сметка, че е направила първата стъпка по един път, който щеше да я постави в зависимост от един продажен и жесток човек.
Най-голямата й тревога бе, че сведенията за смъртта на Хаято и нейната намеса в защита на семейството щяха да стигнат до Шигеру по някакъв изкривен начин и ще предизвикат гнева му. Неговото отсъствие и посещението на Масахиро се бяха съчетали като въздействие, внушавайки й болезнено чувство за несигурност. Ролята й на любовница на наследника на клана й доставяше огромно удоволствие — тя не можеше да понесе мисълта, че ще я загуби. Освен съзнанието за това безчестие я измъчваше и непозната тревожност — че ще разочарова Шигеру, че той ще си развали мнението за нея, че ще й обърне гръб.
Даваше си ясна сметка, че той можеше да обича само жена, която заслужава неговото уважение. Нямаше да подмине, нито да прости каквато и да било слабост или предателство. Мисълта, че Масахиро по някакъв начин ще го уведоми за тяхното споразумение, не й даваше мира. Нищо не можеше да й донесе успокоение. Написа му няколко писма, но после ги изгори, тъй като реши, че тонът им е фалшиво невинен, че нейните предположения и увъртания, разкрасяването на истината, бяха твърде явни и той лесно щеше да ги улови.
Къщата й, изисканите вещи в нея, градината, боровите дървета, морето — всичко това вече не притежаваше силата да я очарова. Загуби апетита си, започна да спи зле, стана сприхава с прислужниците. Отражението на луната върху водната повърхност, капчиците роса върху първите пъпки на хризантемите и върху мрежите на златооките паяци я трогнаха първо до сълзи, а после до отчаяние. Копнееше Шигеру да се върне от изток и в същото време се ужасяваше от пристигането му. Копнееше за зимата, която щеше да го задържи в Хаги, и се ужасяваше от онова, което можеше да му каже неговият чичо, тласкан от злоба или от желание да интригантства, както и от онова, което самата тя на свой ред трябваше да съобщи на Масахиро.