Един следобед някъде към края на десетия месец, когато вече пътуваха обратно към Ямагата, Такеши, който яздеше отпред заедно с Кийошиге, се върна в лек галоп при Шигеру.
— Реших, че може да искаш да знаеш — мъжът, когото пратихме в Чигава, обгореният, е отпред на пътя. Не си представям, че ще пожелаеш да говориш с него, но… е, съжалявам, че се отнесох с него толкова зле, след като се ползва с твоето благоволение, затова се опитвам да оправя нещата.
Шигеру възнамеряваше да нареди на Такеши да прати някой слуга, който да попита за здравето на мъжа и да му даде храна, но красотата на есенния ден и ведрото настроение, което го бе обзело, след като остави Мое при родителите й, внезапно го подтикнаха да изрече:
— Ще спрем за известно време да си починем. Кажи на младата жена да доведе чичо си при мен.
Под дърветата в малка горичка бързо изникна импровизиран лагер с постлани на земята рогозки и поставени върху тях копринени възглавници, със запалени огньове и кипяща вода. На Шигеру бе предоставен малък стол. Такеши седна до него и двамата пиха чай, който родителите на Мое му бяха дали, набран от южните склонове на Кушимото, похапнаха пресни сливи и мармалад от кестени.
Въздухът бе чист и свеж, слънчевите лъчи все още пръскаха топлина. Дърветата гинко в горичката разпиляваха своите листа в златиста феерия.
Той не може да види нищо от това, помисли си Шигеру със съжаление, когато момичето поведе Несуторо към него.
— Чичо, владетелят Отори е тук — чу я той да шепне, докато му помагаше да коленичи.
— Владетелят Отори? — мъжът вдигна лице, сякаш се опитваше да го види с последните остатъци от зрението си.
— Несуторо — той не искаше да оскърбява със съжаление човек с такава смелост, — радвам се, че се придвижвате успешно.
— Благодарение на вашата доброта, господарю.
— Поднесете му чай — нареди той и слугите пристигнаха с дървена купа. Момичето я пое от тях и положи ръцете на чичо си около нея. Той се поклони с благодарност и отпи.
Движенията на момичето бяха сръчни и грациозни. Шигеру долови, че Такеши я наблюдава, и си спомни как той самият бе усетил, че жените привличат погледа му. Само че Такеши беше твърде млад! Нима щеше да се окаже преждевременно развит и в това, както във всичко останало? Трябваше да си поговори с него, да го предупреди за опасностите от увлечението. Но момичето бе привлекателно и му напомни за Акане, за това колко му липсваше.
— Какво ще правиш, като стигнеш до Маруяма? — попита той.
— Вярвам, че Тайния има някакви планове за моя живот — отвърна мъжът. — Той ме пощади, по неговата воля стигнах чак дотук — на лицето му се появи усмивка и белезите и слепотата вече не изглеждаха тъй отблъскващи.
— Радвам се, че ви видях — рече Шигеру и нареди на слугите да дадат на момичето няколко оризови питки. — Грижи се за него.
Тя кимна и сведе глава в признателност, изглежда, обзета от твърде голямо благоговение, за да говори.
Несуторо рече:
— Нека Той ви благослови и закриля вечно.
— Благословията на техния бог звучи по-скоро като проклятие — отбеляза Такеши, когато възобновиха пътуването си.
Шигеру се обърна на седлото, за да хвърли последен поглед към момичето, което водеше слепеца по пътя. Осветена от следобедното слънце, прахта около тях представляваше златиста мъгла.
— Надявам се оттук нататък в живота му да има само сигурност и радост. Но всъщност може ли човек да се съвземе след такова страдание?
— По-добре е да сложиш край на живота си… и е далеч по-достойно — заяви Такеши.
— На Скритите им е забранено да посягат на живота си — поясни Кийошиге, — както и да убиват.
Това бе в пълна противоположност с всички убеждения, в които бе възпитан Такеши. Шигеру си даваше сметка, че идеята му е непонятна. Той самият не бе сигурен, че я разбира. При все това му се струваше неправилно именно онези, които не желаят да отнемат живот, да бъдат изтезавани и убивани — беше като безпричинно избиване на жени и деца, или като посичане на невъоръжен човек. Той бе виждал лично резултатите от необузданата кръвожадност и жестокост и сега осъзна мъдростта, която бе попил от Мацуда Шинген. На воина бе предоставено правото да убива; класата му обожаваше Пътя на меча. Но правото влечеше след себе си отговорности, а любовта към Пътя на меча не биваше никога да се превръща в любов към убиването само за себе си. Надяваше се през следващата година Такеши да научи и това.