Обърнах се, за да се върна на мястото си и изведнъж се заковах. Точно зад мен беше Катрин. Беше облечена в тъмносиня памучна рокля, която изпъкваше сред морето от черни одеяния, които запълваха пейките.
— Съжалявам за загубата ти — промълви и докосна ръката ми. Трепнах и бързо се отдръпнах. Как смееше да ме докосва толкова фамилиарно на публично място? Нима не осъзнаваше, че ако не се бях занасял с нея по време на барбекюто, тази трагедия може би никога нямаше да се случи?
В тъмните й очи се мярна загриженост.
— Зная колко ти е трудно — отрони. — Моля те, искам да знаеш, че съм насреща, ако се нуждаеш от нещо.
Тутакси ме връхлетя вълна на вина, задето предположих, че поведението й изразява нещо различно от обикновено съчувствие. В крайна сметка родителите й бяха умрели. Тя беше едно младо момиче, което предлагаше подкрепата си. Изглеждаше толкова тъжна, че за един безумен миг се изкуших да я прегърна и утеша.
— Благодаря — прошепнах, поех дълбоко дъх и продължих към нашата пейка. Седнах до Деймън, чиито ръце бяха набожно скръстени върху Библията. Забелязах, че очите му блеснаха, когато Катрин коленичи за кратко пред ковчега. Проследих погледа му и забелязах как няколко къдрици бяха изскочили изпод шапката й и се бяха увили около богато украсената закопчалка на медальона й със синята камея.
След няколко минути „Реквиемът“ свърши и пастор Колинс се изкачи на амвона.
— Събрали сме се тук, за да почетем един живот, прекъснат толкова рано. Дяволът се е притаил сред нас, но ние не само оплакваме тази смърт, ала също така черпим от нея сили… — продължи с напевния си глас.
Погледнах скришом през пътеката към Катрин. Прислужницата й Емили седеше от едната й страна, а Пърл от другата. Ръцете на Катрин бяха сплетени като за молитва. Извърна се леко, все едно искаше да ме погледне. Насилих се да отклоня поглед, преди очите ни да се срещнат. Не можех да обидя Розалин като мисля за Катрин.
Погледнах към недовършените скосени греди на тавана на църквата. Съжалявам, изпратих мисленото си съобщение нагоре, надявайки се, че където и да се намираше сега Розалин, ще ме чуе.
11
Докато вървях към върбата, мъглата се надигна около краката ми. Слънцето бързо залязваше, но все още виждах тъмната фигура, сгушена между корените.
Погледнах отново. Беше Розалин, празничната й рокля проблясваше на бледата светлина. В гърлото ми се надигна горчилка. Как би могла да е тук? Тя беше погребана и тялото й се намираше на близо два метра под земята в гробището Фелс Чърч.
Когато приближих, събрал цялата си смелост и стиснал дръжката на ножа в джоба си, забелязах, че безжизнените й очи отразяват зелените листа над главата й. Тъмните й къдрици бяха прилепнали към влажното чело. И гърлото й изобщо не беше разкъсано. Вместо това върху шията й имаше само две малки идеално оформени дупчици. Сякаш воден от невидима ръка, коленичих до тялото й.
— Съжалявам — прошепнах, втренчен в напуканата земя под нея. Тогава вдигнах очи и замръзнах ужасен. Защото не беше тялото на Розалин.
Беше на Катрин.
Устните й, с формата на розова пъпка, бяха извити в лека усмивка, все едно бе заспала и сънуваше.
Едва сподавих вика си. Нямаше да позволя на Катрин да умре!
Но когато протегнах ръка към раните й, тя се изправи рязко. Образът й се промени, тъмните къдрици добиха пепеляворус цвят, а очите й заблестяха с червена светлина.
Понечих да отстъпя назад.
— Ти си виновен! — Думите прорязаха застиналата нощ, а гласът бе кух и безжизнен, сякаш не принадлежеше на същество от този свят. Не беше нито на Катрин, нито на Розалин — а на демон.
Изкрещях, стиснах джобния си нож и го размахах във въздуха. Демонът се хвърли напред и ме стисна за врата. Приближи острите си кучешки зъби към кожата ми и всичко потъна в мрак…
Събудих се облян в студена пот и рязко седнах в леглото. Отвън изграчи гарван; в далечината чувах виковете на децата, които си играеха. Слънчевите лъчи танцуваха върху бялата кувертюра, а върху бюрото се виждаше поднос с храна. Беше ден и се намирах в леглото си.