— Бъдете внимателни, момчета — предупреди ни баща ни, преди да се оттегли в кабинета си.
Като излязохме отвън, Деймън завъртя очи.
— Не биваше да бъдеш толкова груб с него — промърморих, потръпвайки от хладния нощен въздух.
Денят досега беше доста топъл, почти като летен, но с падането на вечерта захладня, както бе нормално за есента. Но поне мъглата се бе вдигнала и сега луната се виждаше кристално ясно.
— А защо не? Той също се държи грубо с нас — изсумтя Деймън, когато тръгна към конюшнята. Мезаноте и Джейк вече бяха оседлани и потропваха нетърпеливо с копита. — Наредих на Алфред да приготви всичко. Помислих си, че ще се наложи час по-скоро да се изметем от тук.
Деймън възседна Джейк и препусна в галоп по пътеката, поемайки в посока, противоположна на пътя към града. Поне половин час яздихме в пълна тишина. Отекваше само тропотът на копитата, а луната от време на време надничаше през гъстите листа на дърветата, така че се чувствахме сякаш яздим насън.
Накрая до нас долетяха звуци на флейти, смехове и понякога проехтяваха изстрели. Деймън се насочи нагоре към един хълм, откъдето видяхме просторна поляна. По нея бяха опънати палатки, а в ъгъла свиреше гайдар. Навред пристъпваха униформени мъже, а до входа на лагера имаше кучета. Обзе ме усещането, че сме пристигнали на някакво тайнствено, неофициално празненство.
— Здравейте, господине. — Към нас се насочиха двама войници от армията на Конфедерацията, насочили пушките си към гърдите ни. Мезаноте отстъпи малко назад и нервно изцвили.
— Войник Деймън Салваторе се явява в лагера! Пуснат в отпуск от лагера на генерал Грум в Атланта.
Двамата войници тутакси сведоха надолу дулата на пушките си и ни отдадоха чест.
— Прощавай, че те спрях така, войнико. Готвим се за битка, пък и хората ни мрат като мухи, преди да са стигнали до бойното поле — заговори по-високият войник и пристъпи напред, за да потупа Джейк по гривата.
— Да, и то не само от тиф — добави вторият, по-нисък, с мустаци, очевидно зарадван, че може да сподели това сведение с нас.
— Убити ли са? — попита Деймън кратко.
— Откъде знаеш? — попита първият войник и погали приклада на пушката си. Сведох поглед към земята, неуверен какво да направя. Притесняваше ме предчувствието, че Деймън нагазва в опасни води, но не знаех как да го предотвратя.
— Двамата с брат ми идваме от Мистик Фолс — обясни Деймън и вдигна ръка, за да посочи посоката, от която бяхме дошли. — Това е съседният град, оттатък гората. И при нас станаха някои убийства. Хората разправят, че са някакви диви животни.
— Едва ли, освен ако не са диви животни, които разкъсват само гърлата на жертвите си и оставят телата им непокътнати — вметна мустакатият войник и тесните му очички припряно зашариха между мен и брат ми.
— Хм — промърмори Деймън. Прозвуча като напълно незаинтересован. После промени темата: — Тази вечер ще има ли добри игри на покер?
— Ей там, на поляната до дъбовете — посочи му по-дребният войник.
— Тогава лека вечер. Благодаря ти за помощта — рече Деймън с престорена учтивост. Продължихме в показаната от войника посока, докато Деймън не спря рязко пред малобройна група войници, скупчени около огъня, заети с игра на карти.
— Здравейте! Войник Деймън Салваторе, в отпуск от войската на генерал Грум — рапортува уверено брат ми, като скочи от коня и огледа осветените от огъня лица. — А това е брат ми Стефан. Може ли да се присъединим?
Един червенокос войник погледна към съседа си — по-възрастен военен с бащински вид с превързана ръка, който повдигна рамене и ни даде знак да се настаним върху един от дънерите около огъня.
— Не виждам защо не.
Като седнахме и получихме раздадените карти, адреналинът във вените ми се покачи. Моята ръка се оказа добра: две аса и един поп. Незабавно измъкнах от джоба си някакви изпомачкани банкноти и влязох в играта с първия си залог. Ако спечеля, мислено се зарекох, тогава всичко между мен и Катрин ще бъде наред. Ако обаче изгубя, то тогава… ами, не ми се мислеше за това.
— Залагам всичко — заявих уверено.
След като играта приключи, не се изненадах, че се оказах победителят в това раздаване. Усмихнах се, като притеглих към себе си купа с парите и се заех внимателно да ги тъпча по джобовете си — усмивка на облекчение, защото най-сетне се почувствах уверен в любовта си към Катрин. Представях си как ще ми прошепне: Стефан Умника или може би: Стефан Спасителя. Или просто ще се засмее, ще покаже белите си зъби и ще ми позволи да я грабна на ръце и да се завъртя с нея в стаята…