— Върви десетина крачки след мене… И тихичко, много тихичко…
Тя вървеше тихичко. Не като него, разбира се, гой вървеше по-тихо от елените в дивия лес. Ина старателно избираше къде да стъпва, движеше се едва ли не на пръсти. Всичко беше като сън. Като невероятен сън.
Той забави стъпките си, после се спря. И тя замръзна на мястото си зад гърба му. Баян притаи дъх — сега много добре виждаше вълка. Не беше го виждал друг път — беше млад вълк, но много едър, с могъщи челюсти. Не изглеждаше самоуверен като неговия приятел — стария вълк. Свит на сива, настръхнала купчина, той лакомо дъвчеше заека, хванат в капана. Навярно бе много гладен, за да не го усети. Навярно дъхът на кръвта го бе замаял докрай. Баян чуваше как челюстите трошат слабите кости на животното, виждаше кървавите петна по кафеникавата козина.
Баян заби копието в земята и с мигновено движение свали лъка от гърба си. Вълкът чу тоя звук, очите му блеснаха. И бавно вдигна окървавената си муцуна от заека. Пред него бе човекът, който тъкмо опъваше лъка си. Неведнъж бе срещал човек. Знаеше, че трябва веднага да скочи напред или встрани. Така правеха другите вълци. Но той бе млад вълк, страшните човешки очи сякаш му бяха отнели силата. Само изръмжа страшно, козината на гърба му диво настръхна. Дори не чу как бръмна стрелата, но усети как се заби дълбоко във врата му.
Острата болка го прикова само за миг. След това яростта изпълни с кръв очите и сякаш го заслепи. Вълкът скочи с все сила към човека. Беше твърде далече, за да го настигне само с един скок. Но яростта му беше толкова страшна, че вече усещаше между зъбите си бялото човешко гърло.
Баян чакаше неподвижен, с вдигнато копие. Нищо не трепна в него — ни око, ни мускул. Вълкът направи последния решителен скок, в устата му като пламък светна кървавият език. И в същия миг Баян замахна с все сила, копието с жестока точност се впи в зиналата уста. Но скокът беше така мощен и сблъскването толкова силно, че той едва не загуби равновесие. Като не можеше да направи нищо друго, просто пусна копието и се измести встрани. Тежкият труп рухна точно там, където преди малко бе стоял самият той. Баян със светкавична бързина измъкна ножа си. И веднага разбра, че е излишно. Копието бе преминало през цялото гърло и навярно бе пронизало сърцето. Сивата купчина от козина само конвулсивно потръпваше.
Девойката видя всичко — от първия до последния миг. Тя дори не разбра кога се е приближила. Но видя последния скок на животното, удара, който го прониза. От устата й излетя слаб писък на ужас и удовлетворение. Вълкът се сгромоляса на земята. Тя дори не дишаше, но усещаше, че сърцето й ликува. Наистина трепереше и ликуваше — нейното сърце, което великолепните психолози едва ли познаваха. Той се беше избавил. Тя се беше избавила. Те бяха живи. Небето светлееше над тях, зеленикаво и прозирно. Останала бе само една звезда на него, също така прозирна и бледа, готова да се стопи всеки миг във виделината на небето.
Баян се обърна и я погледна. Нищо особено нямаше в тоя поглед — нито жестокост, нито гордост — само мъничко тревога и загриженост. Но лицето му бързо се успокои. Приближи до нея спокойно и каза простичко:
— Видя ли?
— Да, видях всичко…
Внезапно Баян се усмихна.
— Лошо ли направих? — запита той.
— Не — защо?
— Как защо? Ти казваше, че е лошо да се убиват животните.
— Но той… той уби зайчето! — тя не усещаше, че заеква. — Той искаше да убие и тебе…
— Така е — каза Баян и очите му се усмихнаха. — Човешката кожа е много тънка, трябва да си я пазим…
Тя мълчеше засрамена.
— Ами вие нямате ли оръжия? — запита той.
— Имаме…
— А защо ви са? Нали във вашето време никой никого не убива?
— Да, наистина никой никого не убива — потвърди тя. — Повече от сто години нито един човек не е убил друг човек… За нищо, по никакъв повод… Освен неволно, разбира се — при катастрофи.
— Какво е това?
— Не мога да ти го обясня… Както не мога да ти обясня защо още имаме оръжие, макар и в складовете. Никой не може да обясни. Все пак се плашим от нещо — и ние не знаем от какво. Може би от някакви пришълци от космоса… Но и това няма да разбереш…
— Разбирам го.
— Не, не разбираш… Това не са скити, това е нещо съвсем друго. А оръжието, изглежда, пазим поради нещо в душата си. Страхуваме се да се разделим с него.