Стъпките й ставаха все по-уверени и по-твърди. Мъчеше се да не чува гласовете, които я съблазняваха — гласовете на птиците. Мъчеше се да не вижда глухарчетата, които вятърът носеше над ниските храсти. Мъчеше се да не усеща горещия дъх на билките. Тоя чист и прозрачен свят я спираше на всяка крачка, но тя вървеше. Нямаше да се върне.
И внезапно чу в далечината глас, плътен като звук на тръба:
— Инаа!.
Тя трепна, но продължи със същата стъпка. Все пак той скоро я настигна.
— Ина! — И тръгна редом с нея.
Сега пък Ина мълчеше и лицето й бе неподвижно.
— Остани, Ина — каза той, като все още леко се задъхваше от тичането. — Остани поне още няколко дни… Аз вече нищо няма да ти говоря.
— Не бива, Баян — настоя тихо девойката. — Ти си прав, днес е по-добре, отколкото утре…
— Само няколко дни…
— Безсмислено е, Баян…
— А приказките? — досети се той изведнъж. — Ами аз още не съм ти разказал всички приказки…
Тя бавно поклати глава:
— Изглежда, че моето време няма нужда от вашите приказки… Те само ни объркват…
Тя все тъй мълчаливо вървеше напред. Нейната проклета машина не беше много далече. Скрита зад силовото поле, тя беше невидима за очите на хората. А пътуването траеше толкова кратко, толкова невероятно кратко, сякаш вековете бяха наслагани един върху друг като прозирно тънка хартия.
Изведнъж тя трепна и спря.
— Пеперудата! — пророни Ина с притаен дъх.
Голямата жълта пеперуда се премяташе в някакво упоение из прозрачния въздух.
— Съвсем същата! — повтори тя.
Първата пеперуда, която бе срещнала в живота си, тази, която я изуми. Отново летеше като голямо, жълто, оживяло цвете, отскубнало се от своите нежни корени и полетяло над всички цветя. Ина го гледаше очарована и не помръдваше от мястото си.
4
Тя се завърна. Дори не разбра как стана това — с такава лекота пеперудата я бе победила. Просто се усмихна и отстъпи. И тръгна по обратния път с малко срам в душата си и повечко гордост. В края на краищата тия — великолепните психолози — да не си въобразяват, че всичко знаят.
Изминаха три спокойни дни. Просто живееха в дълбоката тишина край леса, почти не говореха. Баян отново носеше фазани, скубеше ги жестоко пред очите й. Тя не протестираше. След това дълго и старателно ги препържваше с прясно масло, докато добият цвета на ба-кър и злато. Тя покорно ядеше. Понякога тъмните й очи ставаха по-тъмни, тя се мъчеше да ги скрие. В такива мигове и той се отдалечаваше, оставяше я самичка, уплашен да не я загуби. Той вече разбираше, че рано или късно ще дойде тоя час, но не искаше да мисли за него.
На третия ден тя му каза:
— Баян, искам да видя хора.
— Какви хора? — трепна той.
— Обикновени хора… От твоето племе…
Баян дълго мълча.
— Не знам — каза той най-сетне. — Те ще те помислят за византийка. И ще ни прокълнат и двамата.
— Искам, Баян…
— Щом искаш — въздъхна той примирено.
В края на краищата Ина се съгласи да види селото отдалече — от покрайнините на леса. Просто да го зърне. Тръгнаха още същия ден и с хиляди предпазливости. Вървяха през горичките, по хълмовете, обрасли с храсталаци. Навсякъде избягваха пътеките и откритите места. Беше спокоен и тих ден без никакво облаче по небето, без никакъв повей на ветрове — топъл ден, потънал в следобедна дрямка. Най-после навлязоха в дъбовата гора, която граничеше със селото. Беше глуха и влажна като стария лес, стъпките меко потъваха в изгнила шума. Тежката сянка бе погасила всяка друга растителност — само тук-таме се мяркаха белите или ръждиви шапчици на гъбите. Баян пристъпваше все по-бавно и по-предпазливо. И най-сетне спря.
— Ела — каза той тихо.
И посочи с пръст. В малката котловинка наистина жълтееха сламените покриви на селото. Никак не беше далече. Ясно се виждаха фигурите на хората, които бродеха из дворовете без огради. Бяха повечето жени и старици. Ина жадно гледаше своите далечни сестри. Бяха всичките руси, доста високи и едри, с дълги рокли, препасани здраво през кръста. Тя чуваше гласовете им, мощни и гърлени, изпълнени с някаква притаена сила и жажда. Усещаше как леко настръхва при тия звуци. Чуваше и крясъка на децата, дрънкането на съдовете, врещенето на козите. За тях това бе обикновен, спокоен, мирен ден, дълъг като вечността, изпълнен с предчувствията за сладката нощ. Обзе я внезапно някакво мъка, която сякаш идваше от кръвта — от същата червена и гъста кръв, по-жива и от хората, с памет, която идваше от най-далечните векове.