Той взе едно парче от чинията и с удоволствие го захапа. Ядеше, разбира се, като истински варварин — шумно и мощно, яките му челюсти все тъй здраво работеха. Дори си омаза малко брадата с мазнина, но това сега не й се струваше грозно. Много бързо, много лесно започна да свиква с дивашките навици.
— Ина, глътна ли хапчетата?
— Глътнах ги.
— Напълни ли си хубаво стомаха?
— Баян, не се шегувай… Човек не живее заради стомаха си…
— Ама не може и с празен стомах — отвърна той шеговито. — Твоите хапчета само са го раздразнили…
Може би беше прав тоя път — стомахът винаги изглеждаше празен, когато мислиш за него. Не трябва човек да мисли никога за стомаха си. Преди всичко това не е човешко, това е унизително. Така си мислеше тя, но не ставаше по-спокойна.
— Вземи си малко, Ина — обади се той отново. — Честна дума, нищо лошо няма да стане…
— Ще стане…
— Сигурен съм, че няма… Вземи, ще ме обидиш…
— Наистина ли ще те обидя? — трепна тя.
— Ами такива са обичаите на нашето племе… И на другите племена. Да отидеш на гости у някого и да не ти предложат нищо — това е обидно. Но да ти предложат и да откажеш — това е сто пъти по-обидно… Но такива работи у нас почти не се случват…
— Ами добре! — каза тя.
И посегна колебливо. Докато дъвчеше първата хапка, имаше такъв стреснат вид, сякаш всеки миг можеше да гръмне в устата й. Но нищо не стана, разбира се, и въпреки привлекателния си вид по вкус фазанът не се различаваше особено от техните изкуствени пилета. Само ароматът бе по-силен и усещането по-остро, но в замяна на това пък месото бе доста по-жилаво.
— Добре ли е?
— Засега добре. Но после ще видим…
Но и после нищо не стана. Само дето настроението на Баян леко се повиши, той усещаше смътно, че е постигнал важна победа. И отново се залови за работа. Изнесе кожите навън, грижливо премете цялата хижа. След това отвори тежкия сандък, извади нови постелки и грижливо застла широкото легло. Сега хижата бе вече достойна за всякакви гостенки, дори от далечното бъдеще.
На Ина тоя пръв ден й се стори безкраен. Може би тишината бе причина за това — дълбоката жива тишина, нарушавана само от далечните провиквания на птиците. Много странни й се струваха тия далечни птичи гласове — като подсвирквания на флейта в огромна и пуста зала. Но бяха много по-живи — в тях имаше радост и печал, и предчувствия за смърт, и нежност, и над всичко като че ли някаква смътна умора от безкрайния блясък на слънцето.
Но сетне и слънцето започна да гасне. Още преди да дойде нощта, сякаш всичко бе натежало за сън. И после изведнъж се събуди. Въздухът се изпълни с мушици, небето — с ластовици. Животът закипя с все сила, преди да заглъхне. Когато отидоха при реката — и тя сякаш бе оживяла. Рибите танцуваха като дъждец над нейната гладка повърхност. Девойката ненаситно поглъщаше всичко, за нищо не мислеше, просто нямаше време да мисли. И потъваше неусетно в някаква спокойна и тиха забрава. Спомените се губеха и изчезваха като в сън, сега й се струваше, че е живяла безкрайно дълго в тоя млад свят, че го е носила в себе си, че дълбоко е свикнала с него, преди още да го видят очите й. Седяха на брега на реката, докато се стъмни съвсем. И двамата мълчаха, макар да не мислеха нищо. Просто съществуваха като дърветата и тревата в някакъв друг ритъм, безкрайно по-бавен от нетърпеливия ритъм на смъртните хора. Много по-късно Ина си спомняше с изпепеляваща мъка тоя слънчев следобед. Може би няма щастливи мигове, мислеше тя. Щастливите мигове са всъщност щастливи илюзии. Може би има щастливи състояния, ако в тях е проникнала вечността.
Когато се върнаха в хижата, Ина изведнъж се почувствува тъжна. Струваше й се, че се е отделила от нещо, без което животът се обезсмисля. Баян запали светилника — малко гърненце с втвърдена мазнина и фитил. Издаваше някаква особена миризма — едновременно на мед и мускус, — която изостряше чувствата, но успокояваше мисълта. Ина бръкна в куфара си и извади оттам славянски речник. Още докато прелистваше първите страници, Баян любопитно се загледа в него.
— Това книга ли е? — запита той.
— Да, книга… Ти виждал ли си книга, Баяне?
— Виждал съм, разбира се… Но не съм виждал с толкова тънки листове и с толкова дребнички букви… А какво е написано вътре?
— Нищо не е написано… Това е речник…
— И това не го разбирам… Толкова ли съм глупав?
— Не си глупав — ти просто не знаеш. Това не е срамно. Да ти кажа право, и в нашето време ние толкова малко знаем… Баян, ти къде ще спиш?
— Вън на кожите…
— Няма ли да ти бъде студено?