— Баян, къде е чешмата?
— Защо ти е чешма? Тука наблизо има чудесно изворче …
Ина взе от куфара си сапун, пешкир и приборите за миене на зъби. Поточето беше наистина много близко, тя се учуди, че не бе чула досега напевното му бълбука-не. Кристалната му вода, тъмна в малките вирчета, се лееше спокойно и изобилно, отдалече лъхаше на прохлада. Тя събу сандалките си и решително нагази. Но изведнъж се дръпна като опарена.
— Много е студена …
— Най-студената в целия лес. Извира тук, много наблизо …
Ина енергично се зае с четката и пастата за зъби. Скоро устата й се напълни с ароматна пяна. И внезапно тя съзря смаяното лице на Баян.
— Какво правиш, Ина?
— Мия си зъбите …
— Зъби мият ли се?
— Мият се понякога — усмихна се тя. — Византийките не си ли мият зъбите?
— Ние никога не прави това, което те правят! — отвърна Баян строго.
Изглежда, че това беше единственото му болно място — византийците. Самото им име го караше да настръхва.
— А къпете ли се?
— Разбира се, че се къпем… Но с топла вода…
— Може и със студена… Като има сапун…
— Какво е сапун?
— Ей това — тя му показа розовото калъпче. — Една от най-полезните човешки измишльотини… И най-вечните… Искаш ли да опиташ?
И понеже Баян я гледаше колебливо, побърза да добави:
— Опитай, опитай!… И най-добре на реката… Такава хубава вода имате — да не излезе човек от нея…
— Че вашата каква е?
— Нашата я остави — дестилирана, морска…
— Не те разбирам…
— И по-хубаво… Ето вземи сапуна…
Баян го взе, колебливо го погали с пръст. Струваше му се греховно да хаби за кожата си тая красива и ароматна вещ.
— И как става това?
— Много просто… След като се намокриш, понатриваш се хубаво с него… След това се изплакваш — и готово…
Баян се засмя и потегли към реката. Когато след половин час се завърна в хижата, Ина търпеливо го чакаше. Беше си сменила роклята — тая беше много по-простичка, но й стоеше не по-малко изящно и красиво. Като го видя, девойката се усмихна:
— Хареса ли ти сапуна?
— Много приятно мирише. Но малко люти на очите…
— Забравих да те предупредя!… — тя се усмихна. — Но знаеш ли как светиш? Като луната…
— У нас само жените се трият с хума — каза Баян недоволно. — Но нищо, сега ще запаля огъня, ще ти сваря млекце… От моите кози! — добави той гордо.
И млякото не приличаше на тяхното мляко — беше силно, дъхаво, гъсто. Баян си го надроби с ръжен хляб в една голяма паница. Девойката послушно го последва. И наистина не сбърка — това можеше да се яде с удоволствие, макар че нямаше захар. Като свършиха, Баян започна да си стяга оръжието за лов. Ина го погледна уплашено.
— Къде отиваш?
— Как къде… Аз съм ловец, Ина…
— Добре, но и аз ще дойда с тебе…
Баян я погледна учудено:
— Как така?… Когато мъжете ходят на лов, жените стоят в къщи. Досега не съм видял жена да ходи на лов…
— Много те моля! — възкликна Ина едва ли не уплашено. — Страх ме е сама…
— Страх ли?… Че от какво ще те е страх?…
— Не знам!… От хората… От зверовете… Тука всичко е още толкова диво, Баян…
— Диво! — той се намръщи. — Не знаеш какво е диво… Диво, е където минат византийците… Там оставят само развалини и пепелища…
— Не знам!… Искам да дойда с теб!…
Тя не знаеше, че той също го иска, и то с небивала сила. Но се срамуваше, и то от себе си се срамуваше. Как така ще вземе жена на лов?… Та това и най-негодният ловец не би го направил! Той ли трябваше да по-срами тяхното име? Но и тоя път желанието се оказа по-силно от срама.
— Добре! — съгласи се Баян. — Понеже си чужденка… Да не кажеш после, че не съм гостоприемен… Само че с тия сандалки!…
— Ами!… Не знаеш колко са здрави!
Най-напред обиколиха капаните, но не намериха в тях нищо. После навлязоха в леса. Колкото повече вървяха из него, толкова той ставаше по-гъст и по-тъмен. Но най-страшна й се струваше тишината — по-дълбока и сякаш по-силна от най-силния звук. Имаше чувството, че тука никога не е прониквал човек — от самото начало на земното съществуване. Даже птици нямаше, ни пеперуди — само катеричките с дяволски очи, като съгледвачки на злите магьосници.
— Много е далече, Баян!…
— Тихо! — отвърна той шепнешком. — Тука не се говори…
Скоро между тежките клони на дъбовата гора започна да се прокрадва слънчева светлина. И най-после излязоха край широка горска поляна. Ина спря като зашеметена — така силно грееха в очите й горските билки, така плътно ухаеха. А съвсем в окрайнината на гората растяха храсти, покрити с малки алени плодове.
— А какво е това? — запита тя.
— Малини…
— А, да — чувала съм…