— Всичко това — от него ли е?
Той не очакваше такъв въпрос.
— Не, осем хиляди принадлежаха на майка ти.
Джип го погледна и каза:
— Тогава не искам остатъка — моля, татенце!
Уинтон изпита някаква горчива радост. Какво да се прави с парите, ако тя не ги вземе, той не знаеше. Но че не ги иска, това й приличаше, правеше я повече от всякога негова дъщеря, беше един вид крайна победа. Той се обърна към прозореца, от който тъй често бе поглеждал за майка й. От онзи ъгъл обикновено се задаваше! След една минута сигурно ще е тук, с пламнали бузи, с мек поглед под воала, малко запъхтяна от бързане, очакваща неговата прегръдка. Там щеше да застане, дигайки воала си! Той се обърна. Мъчно беше да се повярва, че не е тя. Той каза:
— Много добре, любов моя. Но ти ще приемеш същата сума от мен. Другото може някой ден друг някой да използува.
При тая необикновена дума „любов моя“ от неговите въздържани устни, бузите й се обагриха, очите й светнаха, тя обви ръцете си около шията му.
През тия дни тя се беше отдала на музика, взимаше уроци по пиано при господин Армо, един побелял белгиец от Лиеж с мургаво-червени бузи и с туше на ангел, който я караше да работи много и я наричаше своя малка приятелка. Тя не пропускаше нито един по-забележителен концерт, нямаше нито един по-известен артист, чиято музика да не бе чула и, макар че вроденият й добър вкус я предпазваше да не се хвърли в обожание пред краката на тия гении, тя все пак ги поставяше — мъже и жени — на твърде висок пиедестал и се срещаше с някои от тях в къщата на леля си.
Леля Розамунд беше също музикална, доколкото доброто възпитание позволяваше това; тя беше близка с Джип, която изтъка около нея цяла романтична история за любов, разбита чрез гордост. Беше висока, хубава жена, една година по-стара от Уинтон, с продълговато, аристократично лице, тъмносини блестящи очи, мъжествено държане, топло сърце и мелодичен говор. Тя обичаше много Джип, но криеше грижливо роднинските си чувства. У нея имаше нещо мъжко, а у Джип оная мекост, която обайва жените, които, може би, щяха да са по-щастливи, ако се бяха родили мъже. Тя обичаше да носи дълги палта, жилетки, връзки и бастун с извита дръжка, имаше като брата си стил, но повече хумор, който се ценеше много в музикалните кръгове. В нейната къща момичето имаше възможност да види и смешните страни на гениалните хора, които си изтъкават ореол от собствената си личност.
Когато Джип беше на двадесет и две години, Уинтон има̀ първата си атака от подагра и отиде, изплашен от мисълта, че при откриването на лова няма да може да седи на кон, с нея и Марки във Висбаден. Те наеха стаи срещу парка, чиито листа вече се бяха обагрили. Лекуването беше дълго и мъчително. Придружавана от мълчаливия Марки, Джип яздеше всеки ден и се ядосваше на предписанията, които я заставяха да минава само по определени пътеки из тая величествена гора. Веднаж, а понякога и по два пъти, ходеше на концертите в Курхауза, било сама, било с баща си.
Първия път, когато чу Фиорсен да свири, тя беше сама. Противно на повечето виолонисти, той беше висок и тънък, тялото му гъвкаво и подвижно. Лицето му беше бледно и зле хармонираше с косите и мустаците му, които имаха нечисто златист цвят; хлътналите му бузи с изпъкнали ябълки бяха малко прикрити от малки бакенбарди. На Джип той се видя грозен, но неговата свирня я порази и омая по странен начин. Той притежаваше забележителна техника, която моделираше блуждаещото чувство на неговата свирня като пламък замръзнал при избухването си. Когато спря да свири, Джип не се присъедини към ръкоплясканията, но седеше неподвижно и го гледаше. Той прекара ръката си по горещото си чело. Метна странно оцветената си коса назад и се поклони с някаква неприятна усмивка. Какви странни очи имаше, като някаква голяма котка! Сигурно зелени, диви, но боязливи, хипнотизиращи! Най-странният човек, когото бе срещала, и най-страшният! Той я погледна и, като наведе очи, тя почна да ръкопляска. Когато го погледна пак, по лицето му беше изписан някакъв копнеж. Той пак се поклони, направо към нея, и вдигна цигулката към рамото си. „Ще свири за мене!“ — помисли тя. Той изсвири без акомпанимент една къса мелодия, която сякаш късаше сърцето. Тоя път тя не погледна, но забеляза, че той се поклони нетърпеливо и излезе.
На вечеря тя каза на Уинтон: