Като узна, че е излязла, безпокойството му се усили. Друг път тя все го чакаше, за да яздят заедно. Дали не го беше очаквала с тоя влак? Той се облече и отиде в конюшната. Петънс седеше на един сандък и четеше в някакво старо ръководство, в което беше отбелязана миналата му слава.
— Добър ден, господине! Ветровито време. Госпожата излезе преди два часа, господине. Не искаше да я придружавам.
— Бързай тогава да ми оседлаеш Огнян!
— Да, господине! Много добре, господине!
Преди два часа!… Той отиде към дюните, към пътя, от дето те обикновено се връщаха, язди цял час, гледа на всички страни преди да се върне разгорещен и угрижен. На масата в хола лежаха ръкавиците и камшикът й. Олекна му и той се завтече горе. Тя си оправяше косата и бързо извърна главата си, когато той влезе. Той се завтече към нея, обаче имаше глупавото чувство, че тя се брани. Тя наистина се дръпна и каза:
— Не! Не се преструвай! Всичко друго, но не се преструвай!
— Какво има, Джип?
— Нищо. Само не се преструвай! — И като се обърна към огледалото продължи да забожда косата си.
Изглеждаше много хубава, зачервена от яздата по вятъра и той копнееше да я стисне в прегръдките си. Със страх и малко ядосан, той каза:
— Можеш да обясниш, мисля.
— Ти можеш да направиш това. Аз се лутам из тъмното.
— Не разбирам никак.
— Не разбираш ли? — Нещо страшно имаше в начина как тя се отвръщаше от него, докато пръстите й бързо се движеха по лъскавата й тъмна коса — нещо застрашително, внезапно в тая враждебност. Съмерхей седна на леглото. Дали писмото? Но как? Не беше отваряно!
— Какво, за Бога, се е случило, Джип, от вчера насам? Говори, не ме дръж така!
Тя се обърна и го погледна.
— Не се преструвай, че си разтревожен, защото не можеш да ме целунеш? Не бъди фалшив, Брайян! Знаеш, че от месеци всичко е преструвка!
Съмерхей повиши гласа си.
— Ти трябва да си полудяла. Не разбирам какво искаш да кажеш.
— О, разбираш! Получи ли вчера едно писмо, с надпис „бързо“.
Значи това беше. Той се втвърди и каза упорито:
— Да, от Диана Лейтън? Имаш ли нещо против?
— Не. Но как, мислиш ти, стигна то тъй скоро от тук до тебе?
— Не зная, — каза той глухо. — По пощата, предполагам.
— Не. Аз го пуснах в кутията ти — в пет и половина.
Съмерхей беше свикнал да схваща бързо; цялото значение на тия думи изведнъж му стана ясно.
— Тогава трябва да си ни видяла.
— Да.
Той стана, направи едно безпомощно движение и каза:
— О Джип, недей! Не бъди така рязка. Кълна се в…
Джип се изсмя късо, обърна се пак и продължи да нарежда косата си. И някакво страшно чувство, че трябва да блъсне главата си в нещо се появи у Съмерхей. Той каза безпомощно:
— Поканих я само на чай. Защо не? Тя ми е братовчедка. Нищо нямаше! Защо мислиш най-лошото за мене? Тя искаше да види моите стаи. Не можех да откажа!
— Празните ти стаи! Недей, Брайян, много мизерно е това! Не мога да го понасям!
При тоя удар с камшик той извърна глава към нея.