Тя го чу да влиза в тоалетната си и слезе, докато той беше там, полека долу. Животът трябваше да продължава, слугите да не забележат. Тя седна на пианото и започна да свири. Той влезе и се спря мълчаливо до огъня.
Вечерята с неизбежните разговори беше почти непоносима и щом се свърши, той се върна в кабинета си, тя при пианото. Седеше тук, готова да удари клавишите, ако влезе някой в стаята и сълзи капеха по ръцете й, сложени в скута й. Копнееше да го стисне в прегръдките си и да извика: „Все ми е едно, все ми е едно! Прави каквото искаш, иди при нея, но само обичай ме малко!“ И все пак — да бъде обичана или да обича малко! Възможно ли е? Не за нея!
В безкрайно отчаяние тя си легна, чу го, че влиза в тоалетната, видя го най-после, в светлината на огъня, че коленичи пред нея.
— Джип!
Тя стана и обви ръцете си около шията му. Такава можеше да бъде прегръдката на една удавница. Гордостта изчезна пред желанието да го почувствува пак близо до себе си, за да намери пак изгубеното минало. Дълго слуша оправданията му, протестите му, уверенията му в неизменна любов — за нея странни и мъчителни, момчешки, трогателни. И тя почна да го успокоява. В тоя час тя се издигна над себе си. Какво ставаше със собственото й сърце не бе важно, нека той само да бъде щастлив, да има всичко, каквото иска, с нея или далеч от нея и — ако трябва — завинаги далеч от нея.
Но, когато той заспа, за нея почна ужасно време; защото в тия късни часове, когато всичко изглежда най-лошо, тя не можа да сдържи плача си. Това го разбуди и пак започна нейната жалба: „Всичко е свършено!“ — и неговият отговор: „Не е!“ Като при всички човешки трагедии и двамата бяха, всеки според натурата си, прави. Тя му се отдаваше изцяло, искаше в замяна всичко и не можеше да го има. Той я искаше, но искаше още нещо освен нея и не можеше да го има. Той не допущаше невъзможности, но тя да.
После настъпи затишие. Дълго тя лежа будна, загледана в тъмнината, съзнала своето нещастие, търсеща безуспешно как да го понася. Невъзможно да го откъсне от другия му живот, невъзможно, докато той води тоя живот, онова момиче да не се стреми да го отдели от нея. Невъзможно да го следи и разпитва. Невъзможно да живее няма и сляпа, като приема само трохите останали от другите, и не издава нищо. Тя не можеше да се дели между много хора, а той можеше. Въпреки всичките му протести тя знаеше, че той не иска наистина да остави момичето. Дори, ако то го остави! И бавно у нея изникна план да го изпита. После тя бавно дръпна ръцете си и заспа изтощена.
На следната утрина тя без колебание пристъпи към изпълнението на плана си. Наложи си да се усмихва и да говори, като че нищо не беше станало, и наблюдаваше със страшна болка в сърцето облекчението на лицето му, явната му радост от промяната. Почака, докато той се приготви да слезе, и каза, все още усмихвайки се:
— Забрави всичко от вчера, мили. Обещай ми, че нищо няма да се промени от това. Ти трябва да си пазиш приятелствата, не трябва нищо да загубиш. Няма да ми е нищо, ще бъда съвсем щастлива! — Той коленичи и опря челото си на скута й. Тя гладеше косата му и повтаряше: „Ще бъда щастлива, ако се наслаждаваш от всичко, което се изпречи на пътя ти. Няма да ме безпокои ни най-малко.“ И тя наблюдаваше лицето му, по което смущението изчезна.
— Наистина ли мислиш така?
— Да, наистина!
— Тогава виждаш, че няма нищо, че никога не е имало нещо — в сравнение с тебе — никога!
Той беше приел нейното разпятие.
— Ще бъде подло да се откажеш от тая близост, и на братовчедката ти ще е тежко.
Тя видя, че облекчението по лицето му се засили и се изсмя внезапно. Той скочи и я погледна смаян.
— О Джип, за Бога, не почвай пак!
Със стеснение тя се отвърна, закри лицето си с ръце, не отговори нищо на всичките му молби и целувки и като се отскубна от него, спусна се към вратата. Една безумна мисъл я облада. Ако тя умре, всичко щеше да се оправи за него, щеше да е добре — спокойно за всички! Но той се хвърли пред нея.
— Джип, за Бога! Ще я оставя, разбира се ще я оставя! Бъди — бъди разумна! Не давам ни пара за нея в сравнение с тебе!
И сега пак настъпи едно от ония затишия, за които и двамата знаеха, че са затишия от изтощение.