— Днес чух един виолонист, татенце, който свири необикновено — Густав Фиорсен. Шведец ли е?
Уинтон отговори:
— Навярно. Как изглежда? Бях се запознал веднаж с един шведец от турската армия — приятен човек.
— Висок и слаб, бледен, с издадени ябълки и хлътнали бузи, със странни, зелени очи. Да, и с малки, руси бакенбарди.
На следния ден тя го видя в градината. Те седяха до Шилеровата статуя, Уинтон четеше „Таймс“, чието пристигане очакваше с повече нетърпение, отколкото би искал да признае, тъй като се боеше, че ако изповяда скуката си, ще помрачи радостта на Джип, която се радваше на престоя им тук. Четейки за последните надбягвания, той крадешком наблюдаваше дъщеря си.
Никога тя не бе изглеждала по-хубавичка, по-нежна и по-расова, отколкото сега между пъстрата, космополитна тълпа в това задушно място. Момичето не забелязваше неговите погледи и гледаше внимателно минувачите, кучетата и птичките, наблюдаваше слънчевите лъчи, които падаха на тревата и правеха да пламнат в ярка червенина червените буки, липите и тополите край водата. Милденхемският лекар, когото веднаж бяха викали зарад нейното временно главоболие, беше нарекъл очите й „съвършени органи“, и наистина, никои други очи не можеха тъй бързо и тъй изцяло да обхванат нещата. Тя обичаше кучетата и отвреме-навреме някое се спираше, колебаейки се дали да сложи муцуната си в шепата на това непознато момиче. Флиртувайки с едно голямо датско куче тя вдигна очи и видя Фиорсен, който минаваше, придружен от един по-нисък, плещест мъж с модерни панталони и стегнат в корсет. Високата, слаба и малко приведена фигура на виолониста бе плътно закопчана в сиво-кафява дълга дреха. Той носеше широкопола, мека, сива шапка, в петлицата на дрехата му бе затъкнато бяло цвете, обущата му бяха лачени, връзката му се развяваше над мека, бяла ленена риза — той беше наистина елегантен. Странните му очи се устремиха към нея и той дигна ръка към шапката си.
— Позна ме! — помисли Джип. Стройната фигура, малко наведената глава между доста издигнатите рамена, широките, еластични крачки й напомняха леопард или някое друго животно от котешка порода. Той докосна ръката на другаря си, промърмори нещо и се върна. Тя видя как втренчено я гледа, разбра, че се връща, за да я погледне, разбра също, че и баща й ги наблюдава. Зеленикавите очи — тя бе убедена в това — щяха да се наведат пред Уинтоновия поглед, пред неподвижния поглед на англичанина от известна класа, който никога не приема да прояви любопитство. Те отминаха. Джип видя как Фиорсен се обърна към другаря си, как посочи с глава назад; чу как другият се изсмя. Тя пламна.
Уинтон каза:
— Странни типове се срещат тук.
— Това беше виолонистът, за когото ти говорих, Фиорсен.
— Ах, така ли?…
Но той вероятно беше забравил.
Че Фиорсен измежду цялата публика си спомняше за нея, поласка нейната суетност. Гневът й премина. Макар че баща й беше намерил облеклото му ужасно, то му приличаше. В английски костюм той би изглеждал по-зле.
През следните два дена тя срещна ниския, плещест младеж, който го бе придружавал, и забеляза, че той я следи с очи. После една баронеса Майзен, по рождение полу-холандка, полу-французойка, оженена за немец, една от космополитните приятелки на леля Розамунд, я попита дали е чувала шведския виолонист, Фиорсен. Той би бил най-добрият цигулар днес, ако… тя поклати глава. Но тъй като не последва никакъв въпрос, баронесата продължи:
— Ах тия музиканти! Би трябвало да го спасят от него самия. Ако не престане скоро, изгубен е! Жалко! Такъв талант.
— Пие ли? — попита Джип спокойно.
— Доста! Но има и други работи покрай пиянството, мила.
Инстинктът и съвместният й живот с Уинтон бяха научили Джип да презира всяка престорена скромност. Тя не се стремеше да познае живота, но и не се стъписваше страхливо пред него. Баронесата, на която невинността се струваше пикантна, продължи:
— Жени, все жени. Жалко! Това ще го съсипе. Единственото спасение би било да намери истинска жена, но тая жена ще е за съжаление, защото лош живот я чака!
— Може ли такъв човек да обича? — попита Джип съвсем спокойно.
Баронесата отвори широко очи.
— Виждала съм такива мъже да стават роби, да тичат като агънца след една жена, която ги мами на ляво и на дясно. Никога не може да се каже, моя хубавице! Има неща, които вие още не знаете. — Тя хвана ръката на Джип. — Едно обаче е сигурно… с тия очи много нещо ви чака.
Джип дръпна ръката си и поклати глава; тя не вярваше в любовта.