— Ах, вие ще завъртите много глави, не се бойте! Има нещо фатално в тия хубави, кафяви очи!
Може да се прости на едно момиче, когато сметне за комплимент, ако кажеш, че очите му са фатални. Тия думи направиха Джип да пламне — безгрижна и весела, каквато беше през тия дни, — както пламваше, когато някой се обърнеше да я погледне. Мекият въздух, нежната хубост на това място, музикантът, съзнанието, че представлява нещо между хората, чийто тромав тип правеше да изпъкне нейната прелест, я опияняваха. Тя беше малко луда, както казваше баронесата. Тя беше всякога готова да се смее. Всичко й се чинеше „смешно“ или „чудесно“. И баронесата, която признаваше лика на момичето и беше пленена от неговата хубост, се стараеше да я запознае с всякакви хора, дори с повече отколкото бяха желани.
Любопитството е живо чувство. Колкото повече завоевания е направил един мъж, толкова по-желан обект за завоевание е той за една жена. Да пленим един мъж, който е пленил толкова много — не е ли това доказателство, че прелестта ни е по-силна от тая на другите? Думите на баронесата засилиха у Джип убеждението, че Фиорсен е „невъзможен“, но засилиха и леката възбуда, която усети при мисълта, че Фиорсен си спомня само за нея от цялата публика. По-късно това даде и други плодове. Но по-напред дойде оная странна случка с цветята.
Връщайки се веднаж от язда, една неделя след като беше седяла с баща си до статуята на Шилера, тя намери на масата си букет рози. Нямаше никаква карта. Немската слугиня можа само да каже, че бил донесен от един цветарски магазин за госпожица Уинтон. Джип помисли, че са от баронесата и се закичи с две за вечерята и после за концерта. Едната розова, другата бледожълта, те образуваха смело съчетание със светлосивата й рокля. Не купиха програма, защото за Уинтон музиката беше без разлика, а Джип нямаше нужда от програма.
Когато се яви Фиорсен, страните й се зачервиха от очакване. Той изсвири най-напред един менует от Моцарт, после сонатата от Цезар Франк, а после, като излезе да се поклони, той държеше в ръка две рози като тия на Джип. Неволно тя дигна ръка към своите рози. Очите им се срещнаха, той се поклони малко по-дълбоко, после, като си тръгна, поднесе розите към устните си. Джип отпусна ръка, като че ли нещо я беше уболо. Да свали ли розите, да ги пусне ли на земята. Баща й можеше да види, да види Фиорсеновите рози, да съобрази! Той щеше да сметне, че са я оскърбили. Така ли беше в същност? Тя не можеше да повярва. Не беше ли един хубав комплимент, като че ли искаше да й каже, че свири само за нея! Думите на баронесата й минаха през ума: „Той трябва да се спаси от себе си. Жалко. Такъв талант!“ Той беше наистина голям талант. У един човек, който може да свири така, сигурно има нещо, което заслужава да се спаси! След последното соло те напуснаха концертната зала. Джип грижливо постави двете рози между другите.
Три дена по-късно тя отиде у баронесата. Още при влизането си го забеляза при пианото. Той слушаше една словоохотлива дама и изглеждаше отегчен и безпокоен. През целия тоя облачен ден тя се чувствуваше малко тъжна и нервна, сега обаче се възбуди. Тя видя как ниският му, плещест другар се отдели от другите и отиде към баронесата. След една минута й го представиха — граф Розек. Лицето му не се хареса на Джип, очите му бяха заобиколени от черни кръгове, той беше твърде въздържан и ледено учтив, — обаче изглеждаше приятен и говореше добре английски. Навярно беше поляк, живееше в Лондон и знаеше всичко, каквото можеше да се знае за музиката. Не беше ли чувала госпожица Уинтон приятеля му Фиорсен в Лондон? Не? Чудно, той беше прекарал там няколко месеца през последния сезон. Малко засрамена от своето невежество, Джип каза:
— Аз прекарах почти цялото лято на село.
— Той има̀ голям успех. Ще го заведа пак в Лондон, това е най-доброто за неговото бъдеще. Как намира неговото свирене?
Против волята си, защото не искаше да се разкрива пред тоя дребен, подобен на сфинкс, човек, Джип промърмори.
— О, чудесно, разбира се.
Той кимна, после изведнаж каза със странна усмивка.
— Мога ли да ви го представя? Густав — госпожица Уинтон.
Джип се обърна. Той стоеше тъкмо зад нея, поклони се, в очите му се четеше смирено обожание, което не се мъчеше да скрива. Джип видя, че по устните на поляка пак се плъзна усмивка, после тя се намери сама с Фиорсен до прозореца. Отблизо той вече не приличаше толкова на животно затворено в клетка и беше много елегантен, грижливо облечен, кърпичката му или косата му миришеше хубаво, това сигурно нямаше да хареса на Джип, ако беше англичанин. Той носеше диамантен пръстен, който не стоеше толкова лошо на малкия му пръст. Високият му ръст, издадените му ябълки, гъстата, но не дълга коса, гладната виталност на лицето, фигурата и движенията противоречеха на горните доказателства за женствена натура. Той беше мъжествен, дори твърде мъжествен. С един странен, малко отсечен акцент той каза: