— Госпожице Уинтон, днес вие сте моята публика, аз ще свиря за вас, само за вас.
Джип се засмя.
— Вие ми се смеете. Не бива да правите това. Аз ще свиря за вас, защото се възхищавам от вас, възхищавам се безкрайно от вас. Ако ви изпратих цветя, то това не е дързост. Това е благодарност за радостта, която ми причинява вашето лице. — Гласът му потрепера. Джип наведе очи и каза:
— Много любезно от ваша страна. Аз трябва да ви благодаря за вашата музика, тя беше чудесна, прекрасна наистина.
Той се поклони.
— Ще дойдете ли на моите концерти, ако се върна в Лондон?
— Мисля, че всеки ще направи това, ако е възможно.
Той се засмя.
— Тук свиря само за пари, но мразя това място, то ме отегчава. Баща ви ли беше господинът, който седеше с вас до статуята на Шилер?
Джип кимна. Тя не беше забравила беглото му кимване.
Той прекара ръката си по лицето, като че ли да изтрие израза му.
— Той е същински англичанин. Но вие — вие не сте от никоя страна или от всички.
Джип направи малък, насмешлив поклон.
— Наистина не мога да определя вашата родина. Вие не сте нито от север, нито от юг. Аз дойдох тук с надежда да ви срещна и съм много щастлив. Госпожице Уинтон, аз съм ваш предан слуга.
Той говореше бързо, много тихо и с възбудена сериозност, която не беше престорена. Внезапно той пошепна: „Ужасни хора!“ — поклони се и бързо се отдалечи. Баронесата дойде с друг един господин.
От тая среща у Джип остана мисълта: „Дали все така почва с всяка жена?“ Не й се вярваше. Сериозният му запънат глас, смиреното обожание в погледа!
Много чувствителна, за да се довери на някого, тя нямаше възможност да провери чувствата си, които не се поддаваха на анализ, смесваха се и се бореха в сърцето й. Това не беше любов, не беше нито началото на любов, но по-скоро опасният интерес на деца към тайнствени, недостъпни неща, към неща, които, може би, биха се постигнали, ако човек се осмелеше да посегне. После неговата музика, думите на баронесата за спасението — мисълта да извърши невъзможното. Но тия мисли и чувства, сега се зараждаха. Може би вече никога нямаше да го види! И тя не знаеше дори дали желае да го види пак.
IV
Джип беше свикнала да придружава баща си до извора, чиято вода той като другите пациенти трябваше всяка сутрин да поглъща бавно в продължение на двадесет минути. През това време тя стоеше в някой отстранен кът на парка и четеше в едно томче от изданието Реклам ежедневния си немски урок.
На сутринта след посещението у баронесата тя седеше пак там, четейки Тургеневите „Пролетни води“, когато видя да се задава бавно по пътеката граф Розек с чаша в ръка. Споменът за усмивката, с която й беше представил Фиорсен, я накара да се прикрие зад слънчебрана си. Обут в лачени обувки, с грижливо запретнати панталони, той вървеше с малко вдървения вървеж на човек, който носи корсет. Съзнанието, че той носи такава изключително женска част от облеклото, засилваше нейното отрицание. Как може мъж да бъде такъв? Разказвали й бяха обаче, че той е добър ездач и стрелец, и много силен. Когато отмина, тя затвори от страх, че може да се върне, книжката си и побърза да се махне. Обаче знаеше, че фигурата й и еластичният й ход я издават.
На следната сутрин тя четеше, почти със затаен дъх сцената между Джема и Санин, когато чу гласа на Фиорсен зад себе си:
— Госпожице Уинтон!
Той също държеше чаша в едната си ръка и шапка в другата.
— Тъкмо се запознах с баща ви. Може ли да седна за малко?
Джип се дръпна на страна и той седна.
— Какво четете?
— Един роман — „Пролетни води“.
— Ах една от най-хубавите, досега писани книги. До къде сте?
— До Джема и Санин през бурята.
— О, чакайте! Сега ще се появи госпожа Полозова. Каква творба! На колко сте години, госпожице Уинтон?
— На двадесет и две.
— Бихте били много млада, за да оцените романа, ако не бяхте вие. Но вие разбирате инстинктивно много работи… Простете, как е кръстното ви име?