— Гита.
— Гита? То не звучи много меко.
— Наричат ме все Джип.
— Джип, а Джип! Да! Джип.
Той повтаряше нейното име с такъв безличен тон, че тя не можеше да му се сърди.
— Казах на баща ви, че вече съм имал удоволствието да се запозная с вас. Той беше много учтив към мене.
— Баща ми е всякога учтив, — отвърна Джип студено.
— Като ледът, в който изстудяват шампанското! Навярно са му разказали вече, че съм неблагонадежден.
Джип наведе глава. Той я погледна сериозно и каза:
— Вярно е. Но мога да бъда по-добър, много по-добър.
Тя искаше да го погледне, но не бе в състояние. Някаква странна радост я обхвана. Тоя човек имаше власт над други, но тя имаше власт над него. Стига да иска, тя можеше да го направи свой роб, свое куче, да го свърже с вериги за себе си. Стига да простре ръка, и той щеше да падне на колене, за да я целуне. Само да каже: „Ела!“ — и той щеше да я последва; само да каже: „Бъди добър“ — и той щеше да бъде добър. За първи път тя чувствуваше своята мощ, това я опои. Но Джип не можеше за дълго да вярва сама на себе си, най-победоносните моменти скоро се засенчиха от недоверие, и той, сякаш проникнал в мислите й, каза:
— Кажете ми да направя нещо, каквото и да било, госпожице Уинтон, и ще го направя.
— Тогава, върнете се веднага в Лондон. Тук вие се пилеете, нали знаете това.
— Вие поискахте единственото нещо, което не мога да направя, госпожице Джип.
— Моля ви се, не ме наричайте така. Така ми казват слугите…
… Затова ли не искате да направите, каквото ви заповядвам.
— Вие сте жестока.
Джип се изсмя.
Той каза с внезапна буйност:
— Няма да се махна от вас, недейте мисли това. — После улови бързо ръката й, допря устните си до нея и си отиде.
Джип, развълнувана и учудена, гледаше ръката си, по която още чувствуваше натиска на неговите бодливи мустачки. После тя пак се изсмя — това беше нещо „чуждестранно“, да ти целунат ръката. После се зачете пак, обаче без да разбира повечето думи.
Дали някога е имало по-странно ухажване от това, което я последва! Джип никога не изгуби чувството, че има власт да дава милостини, да оказва благоволение, обаче тя имаше и усещането, че не може да се откъсне; чарът, който упражняваше, въздействуваше обратно и върху нея. Съвсем скептична в началото, тя не можа̀ да остане такава. Той беше много тъжен и нещастен, ако не му се усмихнеше, оживен и възбуден, когато му подареше една усмивка. Промяната в погледа му, от обикновения безпокоен, разпален и бегъл до смирено обожание и ненаситен копнеж, не можеше да бъде преструвка. Не й липсваха случаи да види тая промяна, защото където отидеше тя, и той беше там. На концерт той стоеше до вратата и я чакаше да влезе; пиеше ли чай в някоя сладкарница, и той изведнаж изпъкваше там, всеки следобед бродеше по пътеките из гората, дето тя минаваше на кон.
Освен в парка, дето свенливо се приближаваше, молейки смирено да му позволи да поседи пет минути при нея, той никога не й налагаше своето общество и не се опитваше да я изложи по някакъв начин. Инстинктът навярно му подсказваше, че това може да е опасно с такова чувствително същество. И други пеперуди се въртяха около тоя светъл пламък, та неговото внимание не биеше много на очи. Разбираше ли тя какво става, че му позволява да бъде около нея? Не напълно. В своето опиянение тя все по се влюбваше в живота, все повече съзнаваше, че е ценена и обожавана, че има власт да прави това, което другите не могат.
Той я възбуждаше. Каквото чувство и да събуждаше неговото общество, с него човек не се отегчаваше. Една сутрин той започна да й разказва из живота си. Баща му бил дребен шведски земевладелец, як човек, който много пиел; майка му — дъщеря на художник. Тя го учила да свири на цигулка, но умряла още когато бил малко момче. Седемнадесетгодишен, той се скарал с баща си и трябвало да свири по улиците на Стокхолм, за да си изкарва хляба. Един известен виолонист го чул един ден и се заинтересувал за него. Скоро след това баща му умрял от пиянство и той наследил малко имение, но го продал веднага, за да има пари за „лудости“, както откровено призна.
— Да, госпожице Уинтон, аз съм вършил много глупости, но те не са нищо в сравнение с тия, които ще извърша в деня, когато няма да мога да ви виждам повече.
С тази обезпокоителна бележка той стана и си отиде. Тя се бе усмихнала на неговите думи, отчасти от вълнение, отчасти от скептицизъм и съчувствие, и някакво чувство, което й беше съвсем непонятно. През тия дни сама себе си не разбираше.