— Моля ви, станете сега!
Той се изправи и пошепна:
— Бъди милостива! Говори ми!
Но тя можеше само да го гледа направо в лицето, с тъмните си, натъжени очи. И изведнаж той я сграбчи и притисна към себе си. Тя се дръпна и го отблъсна с все сила. Засрамен, с оборена глава, затворени очи и треперящи устни, той се поклони; сърцето й пак се изпълни със състрадание и тя промърмори:
— Не мога да ви отговоря сега; може би по-късно, в Англия.
Той се поклони и кръстоса ръцете си, сякаш искаше да я успокои. И когато тя, без да гледа на дъжда, тръгна, той вървеше на един метър разстояние след нея, смирено, сякаш не беше причинил болка на устните й с буйната си целувка.
Като стигна в стаята си и засъблича мократа си рокля, Джип се мъчеше да си спомни какво беше казал и какво му беше отговорила. Не му беше обещала нищо. Обаче беше му дала адреса си и в Лондон, и на село. Тя все чувствуваше докосването на ръцете му, силата на неговите мишци, виждаше израза на очите му, когато я целуна, а пак изпитваше вълнение и страх.
Същата вечер той свири на концерта — нейния последен концерт. Сигурно никога не беше свирил така, прехласнат в безумие, в красотата на отчаянието. Слушайки го, обхвана я някакво чувство за фаталност: никога, и да иска, и да не иска, няма да може да се освободи от него.
V
Като се върна в Англия, Джип скоро изгуби това чувство почти напълно. Фиорсен щеше скоро да намери друга жена, която да бъде за него същото като нея. Смешно е да се предполага, че зарад нея той ще се откаже от своите лудости, че тя има наистина някаква власт над него. Но дълбоко в душата си тя не вярваше това.
Уинтон, който сега си отдъхна, побърза да се върне с нея в Милденхем. Той й беше купил нов кон. Пристигнаха тъкмо на време за лова на лисици. И за една седмица поне, страстта й към лова и яздата погълна всичките й мисли. После, когато в Лондон почна сезонът, тя усети безпокойство и скука. Милденхем беше мрачен, есенният вятър стенеше из дърветата. Малкото й кафяво ловджийско куче, което беше вече старо, умря. Джип се укори, че толкова време го беше изоставила, когато беше болно. Тя си спомняше за всичките дни, когато то я бе чакало, бе поглеждало за нея — Бети й бе разказала всичко това с оная радост, която наивни души чувствуват при тъжни описания — и Джип почувствува, че е била жестока. При такива случки тя беше много чувствителна и много строга към себе си. Няколко дена беше като болна и когато стана по-добре, разтревоженият Уинтон я изпрати в града при леля Розамунд. Нейното общество му липсваше, но ако беше добре за нея, ако я изтръгнеше от тъжните й мисли, щеше да е доволен. Когато след три дена той отиде в края на седмицата в Лондон, намери я, за своя голяма радост, по-весела и си замина успокоен.
В деня, след като баща й се върна в Милденхем, Джип получи едно писмо от Фиорсен. Той й пишеше, че се е върнал в Лондон, че не е забравил нито един от погледите, които му беше подарила, нито една от думите, които беше казала; че няма да се успокои, докато не я види пак. „Дълго, преди да ви видя, — свършваше писмото, — бях мъртъв, изгубен. Целувам ръцете ви и съм ваш верен роб — Густав Фиорсен“. Тия думи, които, писани от друг мъж, биха й се сторили смътни, пробудиха у Джип трепетното, боязливо-радостно чувство, че не може да избегне от неговите преследвания.
Тя му отговори, че леля й ще се радва да го види у себе си някой следобед между пет и шест часа, и се подписа: Гита Уинтон. Употреби доста време, за да напише тия няколко думи, чиято къса формалност й хареса. Беше ли наистина господарка, над себе си и над него, можеше ли да постъпва както иска? Това кратко писмо беше доказателство, че е така.
Не беше лесно да се отгатнат чувствата на Джип по лицето й и дори Уинтон често се лъжеше. Начинът, по който подготви леля Розамунд за посещението на Фиорсен, беше много ловък. И той също схвана, когато дойде, нуждата от голяма предпазливост и поглеждаше Джип, само когато никой не го гледаше. Но когато си тръгна, той й пошепна: „Не така, не така, трябва да ви видя насаме, трябва!“ Тя се усмихна и поклати глава. Обаче виното в чашата на нейния живот пак почна да кипи.
Вечерта тя каза спокойно на леля Розамунд:
— Татко не обича господин Фиорсен, не може да оцени неговото свирене.
Тая дискретна забележка накара леля Розамунд, която по много коректен начин жадуваше за музика, да не спомене в следното писмо до брата си новия посетител. През следните две седмици той идваше почти всеки ден и носеше и цигулката си. Джип го придружаваше на пианото и макар че понякога неговите погледи я изгаряха, тя не би искала да се лиши от тия часове.