— И ще им направиш ли нещо?
— Да, ако са все при тебе.
— Мислиш ли, че мога да бъда щастлива, ако правиш зло на съществата, които ме обичат?
За пръв път нейните близки идеха в новата й къща. Това беше много!
— Ти не ме обичаш, — каза Фиорсен с хрипкав глас. — Ако ме обичаше, бих го почувствувал чрез устните ти, бих го видял в очите ти. О Джип, обичай ме! Трябва да ме обичаш!
Но любов по заповед й се чинеше просташка и глупава. В душата си тя изстина към него. Ако една жена не отказва нищо на един мъж, когото не обича истински, сенки вече падат върху новия дом. Фиорсен знаеше това, обаче неговото самообладание не беше по-голямо от това на двете кученца.
При все това първите няколко седмици в новата къща бяха твърде много запълнени, та не оставаше много време за съмнения и съжаления. Няколко големи концерта бяха определени за през май. Тя ги очакваше с голяма радост и оставяше на заден план всичко, което не беше във връзка с тях. Без да се скъпи, тя му подари, в замяна на сърцето си, за което тайно съзнаваше, че се тегли назад, цялото си време, цялата си енергия. Готова беше да свири с него по цял ден. Обаче сутрин беше свободна, тъй като той спеше до единадесет и едвам към дванадесет можеше да почне. През това време тя се занимаваше с домакинството, правеше покупки, което нещо за много жени е единственият истински спорт, гонитбата по идеала, борбата на собствения добър вкус против света, тайната страст да станат още по-хубави. Джип никога не пазаруваше без да почувствува лек гъдел по нервите. Тя мразеше да я докоснат чужди ръце, обаче радостта й не се намаляваше, когато стоеше пред огледалото, а продавачите мереха и бодяха по стройната й фигура и я наричаха „милостива госпожо“.
Някоя сутрин тя отиваше да язди с баща си. Един ден, след като бяха яздили в Ричмонд парк, те седнала да закусят на терасата на един хотел. Няколко овощни дървета над главите им още бяха в цвят, слънцето посребряваше извивките на реката и заливаше със златен блясък набъбналите листа на дъбовете. Уинтон пушеше следобедната си цигара и гледаше през дърветата към реката. Джип го погледна крадешком и попита съвсем тихо:
— Ходил ли си някога на язда с майка ми, татенце?
— Само веднаж. Същия тоя път, който минахме днес. Тя яздеше една бяла кобила, аз една алеста… — Да, в горичката, там на хълма, дето бяха яздили днес, той бе слазъл тогава и бе стоял до нея!
Джип простря ръката си през масата.
— Разкажи ми за нея! Хубава ли беше?
— Да!
— Тъмна? Висока?
— Като тебе, Джип. Малко, малко — той не знаеше как да опише тая разлика — малко по-чуждестранна на вид. Баба й била италианка.
— Как се влюби в нея? Внезапно?
— Тъй внезапно както… — той дръпна ръката си и я сложи на оградата — както слънцето пада на ръката ми.
Джип каза като че ли на себе си:
— Да, не зная дали разбирам това, като че ли още не. Обикна ли те тя още от първото виждане?
— Човек вярва това, което му се иска, но тя все ме уверяваше.
— И колко време?
— Само една година!
— О татенце! Не мога да понасям мисълта, че съм я убила, не мога да я понасям!
Уинтон стана и един уплашен кос спря да пее. Джип продължи твърдо: — Не искам да имам деца. И не искам да обичам толкова. Страх ме е.
Уинтон я погледна, намръщен над своето минало.
— Любовта, — каза той, — ни сграбчва и ние сме загубени. Дойде ли, тя е добре дошла, все едно дали ще ни убие или не.
Като стигна в къщи, още не беше време за обяд. Тя побърза с банята си и с обличането, и се завтече в стаята за музика. Завесите бяха сребристо сиви, канапето покрито със златно-сребърна материя, камината с медни релефи. Цялата стая беше студия в сребро и злато, освен две цветни фантазии — параванът пред пианото беше нарисуван с блестящи паунови пера и в една синя персийска ваза блестяха червени цветя в разни тонове.
Фиорсен стоеше до прозореца и пушеше. Той не се обърна. Джип сложи ръката си на рамото му.
— Съжалявам, че закъснях. Но сега е единадесет и половина.
Лицето му беше намусено, сякаш целия свят го беше обидил.
— Жалко, че е трябвало да се върнеш. Сигурно е било чудесно за язда.
Не биваше ли да язди с баща си? Каква безсмислена ревност и егоизъм. Без да каже ни дума, тя седна пред пианото. Не можеше да понася несправедливости, а той при това миришеше на ракия! Отвратително, да пиеш още сутринта! Тя седеше пред пианото и чакаше. Такъв щеше да бъде, докато музиката разпръснеше лошото му настроение; тогава щеше да дойде да я потупа по рамото и да сложи устните си на тила й. И тя изведнаж каза: