— Густав, какво съм сторила, което не ти харесва?
— Имаш баща.
Джип се засмя. Както стоеше пред нея, той приличаше на упорито дете. Той се приближи и сложи ръката си на устата й. Тя погледна над тая ръка, сърцето й се колебаеше между разкаяние и гняв. Очите му се сведоха пред нейните, той дръпна ръката си.
— Да почнем ли? — попита тя.
— Не, — отвърна той рязко и слезе в градината.
Възможно ли беше да е преживяла такава неприятна сцена! Тя остана пред пианото, свирейки все същата фраза, без да съзнава какво свири.
IV
Досега не бяха виждали Розек. Тя се питаше дали Фиросен му е занесъл нейните думи, но не го запита. Беше вече открила, че мъжът й говори истината, само когато му е приятно, но не, когато това може да му причини неприятности. Колкото за изкуството, човек можеше да се уповава на него, но, когато нервите му бяха раздразнени, той беше застрашително откровен.
На първия концерт тя видя нежеланата фигура на Розек два реда зад себе си: Той говореше с едно младо момиче, чието овално лице имаше непрозрачната белина на алабастър. Кръглите й сини очи бяха устремени в него, устните й полуразтворени и това й придаваше някакъв празен израз, а смехът й звучеше кухо. Обаче чертите й бяха красиви, косата свиленомека и руса, шията бяла и съвършена. Джип не можеше да откъсне погледа си от нея. Тя седеше сама, обхваната от желание да изпита същите чувства като във Висбаден. За нея щеше да бъде един вид света радост да мисли, че и тя бе помогнала да се оформят тия тонове, които ще пленят толкова слушатели. Отдавна вече тя се радваше на тоя концерт. И тя седеше замечтана и тиха, без да мисли за окръжаващите я.
Фиорсен изглеждаше зле, както всякога, когато излизаше пред публика — студен, лукав, упорит, недоверчив, полуотвърнат, като притискаше струните с дългите си пръсти. Висбаден! Не, не беше както във Висбаден! И когато той засвири, тя не изпита същото вълнение. Сега го беше чувала много често, знаеше много добре как произвежда тия тонове, знаеше, че техният огън, тяхната сладост и благородство идат от пръстите, от ухото, от разума, а не от неговата душа. Също не й беше възможно да отлети върху вълните на тия тонове в нови светове, да чува утринни камбани, да усеща вечерната роса, прохладния вятър и жаркото слънце. Нямаше романтика и омая, тя чакаше да чуе слабите места, местата, дето и той, и тя се бяха борили; отвличаха я спомените за неговите капризи, лоши настроения и внезапни ласки. После тя срещна погледа му. Той беше същият, обаче все пак различен от онзи във Висбаден. Липсваше му обожанието. И тя си помисли: „Моя ли е вината или е така, защото ме притежава и може да прави с мен каквото иска?“ Това беше второ разочарование, може би, най-голямото. Но тя се оживи от аплодисментите и потъна в радостта от неговия успех. После отиде в стаята на артистите. Той тъкмо се връщаше след последното извикване. Като я видя, изразът на презрително отегчение изчезна от лицето му, той улови ръката й и я целуна. Тя пошепна:
— Чудесно!
А той отвърна, също шепнейки:
— Обичаш ли ме, Джип.
Тя кимна. В тоя момент вярваше, че го обича.
После почнаха да идват хора; между другите, нейният стар учител по музика, господин Армо, който след едно „чудесно, много силно!“ към Фиорсен, заговори с Джип.
Значи тя се беше омъжила за Фиорсен. Чудно, наистина чудно! И как беше сега! Малко смешно, нали? А на нейната музика вече се бе турил край, за жалост?… Не? Тогава трябва да дойде пак при него, непременно да дойде! През всичкото време той я тупаше по ръката, сякаш искаше да изпита твърдостта на нейните мускули, да провери дали не са се отпуснали. Изглеждаше, че наистина му е липсвала някогашната му ученичка и че сега се радва да я види пак, и Джип беше поласкана. После дойдоха и други хора. Тя видя, че Розек приказва със съпруга й и че алабастрово бялото момиче го гледа мълчаливо, с полуразтворени устни. Чудесна фигура, може би само много низка, лице като гълъб, хубаво извитите полуразтворени устни сякаш просеха ласки. Изглеждаше едва деветнадесетгодишна — коя беше?
Един глас каза:
— Как сте, госпожо Фиорсен? Щастлив съм, че ви виждам най-после.
Това беше Розек. По лицето му, което приличаше на маска, не можеше да се разбере дали Фиорсен му беше предал думите й; той беше тъй внимателен и разговаряше тъй любезно. Но какво толкова я отблъскваше: — тънък усет, естествената интелигентност на не твърде интелектуалните натури, и нейните „пипала“ бяха много фини, за да се излъже.