Преследвайки неговия поглед тя видя, че мъжът й разговаря с момичето, чиито устни повече от всякога изглеждаха да молят за любовни думи.
— Харесва ли ви, госпожо, тая млада танцувачка, Дафне Уинг, тя скоро ще стане прочута. Носи се леко като гълъб.
— Много е хубава, мога да си представя, че танцува хубаво.
— Елате да я видите някога. Тя скоро ще дебютира.
— Благодаря, — отговори Джип, но помисли: „Не искам да имам работа с тебе! Защо не казах, че мразя танца?“
Звънецът се зачу, хората забързаха да си излизат. Момичето се приближи.
— Госпожица Дафне Уинг, госпожа Фиорсен!
Джип протегна ръка усмихната. Госпожица Дафне Уинг се усмихна също и каза с ударението на тия, чието произношение е било грижливо поправяно.
— О, госпожо Фиорсен, как чудесно свири съпругът ви, нали?
Когато устните се движеха, като че ли нещо липсваше на тоя грижлив говор, и на Джип й дожаля, сякаш виждаше някакво петно на едно съвършено цвете. Тя кимна и се обърна към Фиорсен, който се канеше да излезе на сцената. Нея ли погледна той или момичето? В коридора Розек каза:
— Елате с Густав у мене! Тя ще ни танцува. Тя е във възторг от вас, госпожо!
На Джип се искаше много да може да отговори с брутална откровеност: „Не желая да дойда.“ Обаче тя каза: „Благодаря, ще питам Густав.“
Като седна пак на мястото си, тя потърка страната си, която неговият дъх беше докоснал. Сега на сцената пееше едно момиче, едно от ония лица, от които Джип всякога се беше възхищавала — червеникаво руса коса, сини очи — нейната пълна противоположност. Момичето пееше за едно сърце, сломено от любов:
Един трепет на дълбоко разбиране обхвана Джип. Татко беше казал: „Любовта ни обхваща и ние сме загубени!“ Не, тя, която беше последица на такава любов, не иска да обича!
Момичето свърши. Аплодираха му малко и все пак то беше пяло прекрасно, бе изпяло една от най-чудните песни. Дали беше много трагична, много тежка, дали то не беше достатъчно „хубавичко?“ На Джип й стана жал за него. Тя би искала да се измъкне сега, но й липсваше нужната грубост. Ще трябва значи да прекара вечерта у Розек. Нали доброволно беше избрала тоя живот, при който липсваше съзнанието за пристан и дом! Нали доброволно беше влязла в клетката?
По пътя за Розек тя скри от Фиорсен своето главоболие и потиснато настроение. Опиянен от ръкоплясканията, той беше весел като ученик през ваканция, имитираше стария й учител, своите почитатели, Розек, издигнатите в очакване устни на танцувачката. В колата обви ръката, си около кръста на Джип, притисна я до себе си, вдъхвайки мириса на бузата й, сякаш тя беше някое цвете.
Розек обитаваше първия кат на една старомодна къща на Ръсел Скуер. Във въздуха се носеше мирис на тамян или някакво подобно благовоние, по стените на тъмния хол горяха електрически лампи в ориенталски алабастрени вази. Жилището беше като някакъв храм на събирач на рядкости. Притежателят му имаше страст към черното — стените, канапетата, рамките на картините, дори някои от плочките на пода бяха черни, със златни, лунни и бледи като слонова кост отблясъци. На една кръгла черна маса стоеше златна ваза, в която растеше бледа палма! От черната стена блестеше маската на един фуан, в една вдлъбнатина на стената — сребърната статуя на една танцувачка. Всичко беше красиво, но мъртвешко. Джип, която всякога се възбуждаше от всичко ново, която се интересуваше от всичко красиво, почувствува копнеж за въздух и слънце, усети облекчение, когато можа да се приближи до един от прозорците, да дръпне черните завеси и да гледа как залязващето слънце залива със светлина дърветата по улицата. Запознаха я с господин и госпожа Галан, той мургав, наглед циничен мъж, с умен, малко злобен поглед, тя пълна жена с алчно втренчени сини очи. Малката танцувачка беше отишла, както ги уведоми Розек, „да се съблече.“
Той разведе Джип да й покаже своите съкровища, скарабеи, смъртни маски, китайски картини, странни стари флейти, и правеше всичко това, сякаш за първи път ги показва на човек, който може да ги оцени. Нейният инстинкт се стресна от изтънчената порочност на тия стаи, в които нищо, освен добрия вкус не беше свето. Това беше първият й поглед в „позлатената Бохема“, която не признава възторга, усилията и честните борби на истинските бохеми. Обаче никой не би казал, че нервите й са напрегнати, като при докосване на труп. Докато й показваше алабастровите си вази, Розек сложи ръката си на китката й, пръстите му, меки като котешка лапа, играеха по месото й, после той дигна ръката й към устните си. „Техника!“ — си помисли тя. Обхвана я лудо желание да се изсмее и той го забеляза, погледна я още един-единствен път, прекара ръката си по лицето си и — ето! То беше както по-преди спокойно, не издаващо нищо! Опасно човече!