Тя прекарваше много време в градината, дето дърветата и люлякът вече бяха прецъфтели, акациите напъпили и косовете замлъкнали.
Уинтон беше открил, след грижливи наблюдения, че от три и половина до шест нямаше опасност да срещне зетя си, и идеше всеки ден на чай и на една цигара в градината. Един ден той седеше там с Джип, когато Бети донесе една визитна картичка с името „Дафне Уинг“.
— Покани я, Бети, и донеси чай, сухар с масло и бонбони, колкото намериш, миличка.
Бети тръгна през тревата с прояснения израз, който лицето й добиваше всякога, когато Джип я наричаше „миличка“. А Джип каза на баща си:
— Това е малката танцувачка, за която ти разказвах, татенце. Ще видиш нещо съвършено. Но жалко, че ще бъде облечена.
Тя беше облечена в рокля с топлия цвят на слонова кост, украсена със зелен като листа шифон, с колан с дребни зелени листа, каквито се виеха и около главата й. Така приличаше на нимфа, която наднича измежду дърветата. Облеклото й беше малко прекалено, но все пак хубаво и не можеше да прикрие красотата на фигурата й. Изглеждаше малко нервна.
— О, госпожо Фиорсен, надявам се, че не ви е неприятно, дето съм дошла. Толкова ми се искаше да ви видя. Граф Розек ми каза, че мога да се осмеля. Денят за моето появяване е вече определен. Ах, добър ден! — Тя седна на стола, който Уинтон й подаде. Джип го наблюдаваше и почувствува желание да се изсмее. Татко и Дафне Уинг!
— Танцували ли сте в последно време у граф Розек?
— О, да, не сте ли, не знаехте ли, аз — о да!…
У Джип проблесна мисълта: „Густав се е срещал с нея, а не ми каза“, обаче тя веднага отговори:
— Ах, да, разбира се. Забравила бях. Кога е вашата вечер?
— Идващия петък. В „Октагон“. Нали е чудесно? Предложиха ми много добри условия. Бих желала толкова много да дойдете с господин Фиорсен.
— Разбира се, че ще дойдем. И баща ми много обича танца, нали, татко!
— Когато се играе добре — каза Уинтон учтиво.
— О, аз играя добре, нали, госпожо Фиорсен? Искам да кажа, работила съм от тринадесетата си година. Обожавам танца. Мисля, че и вие бихте танцували добре, госпожо Фиорсен, вие имате такава чудесна фигура. За мене е цяла наслада да гледам как ходите.
Джип се изчерви.
— Вземете от тия бонбони, госпожице Уинг. Те са с цели малини вътре. — Казвайте ми Дафне. Господин Фиор… всички хора ми казват така.
Забелязвайки израза по лицето на баща си, Джип промърмори:
— Прелестно име. Вземете и от тия! Те са със зарзали.
— Те са чудесни. Знаете ли, първият ми костюм е направен само от портокалови цветчета. Господин Фиорсен ми даде тая идея. Може би, вие сте му я подсказали? — Джип поклати глава. — Граф Розек казва, че светът чака за мене… — Тя млъкна, с един бонбон на половин поднесен към устата й, после продължи: — Мислите ли, че е вярно.
— Надявам се.
— Той казва, че съм била нещо ново. Толкова е приятно да вярваш това. Той има добър вкус, също и господин Фиорсен, нали?
Джип забеляза, че баща й стисна устни и кимна.
Малката танцувачка лапна бонбона. — Разбира се, че има; нали се е оженил за вас.
После тя забеляза, че Уинтон бе устремил погледа си върху нея и се смути.
— О, тук е чудесно, — каза тя. — Като на село. Но мисля, че вече трябва да си вървя, време е да почна упражненията си. За мене е важно да използувам времето си, нали? — И тя стана.