Уинтон също се надигна. Джип видя, че тя се загледа в изкуствената му ръка и че очите й се разтвориха широко; чу как каза, минавайки през градината: — О, надявам се, че… на какво се надяваше, не можа да се разбере.
Джип седеше неподвижна. Пчели бръмчаха между цветята, гълъби гукаха по дърветата, слънцето топлеше коленете й и протегнатите й крака, обути в прозрачни чорапи. През градината долиташе смехът на слугинята и ръмженето на двете кученца, които играеха в кухнята, от улицата се чуваше далечният вик на един млекар. Всичко беше тъй мирно. Обаче в сърцето й бушуваха странни, разбъркани чувства. Откритието, че мъжът й не е искрен, съвпадна с много други неща, които беше забелязала. Беше казала веднъж на баща си, че не иска деца; за нея, чието раждане бе причинило смъртта на майка й, това беше повече или по-малко съзнателно нежелание. Но сега знаеше, че ще има дете. Тя не бе постигнала онова духовно единение със съпруга си, което прави майчинството радост, и знаеше, че няма да го постигне. Тя се бе уловила в мрежите на своята безумна грешка! След няколко месеца брачен живот бе разбрала, че бракът й е несполука и гледаше без надежда на бъдещето. Нужен е един груб, естествен факт, за да може един забъркан копнеещ дух да разбере истината. Разочарованието е всякога нежелано, особено когато е разочарование от нас самите и от другите. Какво бе искала да направи? Да спаси Фиорсен от него самия! Смешно! Тя само изгуби себе си! Вече се чувствуваше в затвор, а чрез детето щеше да бъде по-обвързана. Съзнанието за една необходимост успокоява нервите на много жени. Но у Джип беше противното. Всяка принуда разбуждаше у нея противоположни чувства.
И докато гълъбите гукаха и слънцето топлеше краката й, тя преживя наново най-горчивите минути на живота си. Гордостта й дойде на помощ. Никой не биваше да знае, нито дори баща й, който тъй настоятелно я беше предупредил! Както си беше послала, така трябваше да си легне.
Когато се върна, Уинтон каза:
— Не намирам нещо пленително в тая дама, Джип.
— Не намираш ли, че лицето й е съвършено?
— Много обикновено.
— Да, но това изчезва, когато танцува.
Уинтон я погледна с полузатворени очи:
— А как я намира Фиорсен?
— Дали се е замислял за това? Не зная.
Тя чувствуваше как лицето му става все по-твърдо.
— Дафне Уинг!… Ах, Господи!
Тия думи издаваха гняв и недоверие. Дъщеря му застрашена от такава една!
След като си отиде, Джип остана в градината, докато се скри слънцето и росата проникна през тънката й дреха. Казваха, че да ощастливяваш другите е начин сам да бъдеш щастлив. Ще опита. Бети, толкова дебела, с ревматизъм, мислеше ли някога за себе си? А леля Розамунд, която постоянно прибираше бездомни кучета, хроми коне и бедни музиканти? А татко, с неговите светски обноски, не помагаше ли постоянно на хората от полка си? Не мислеше ли постоянно какво да направи, за да я зарадва? Да обичаш хората, да ги правиш щастливи! Възможно ли бе това? Да обичаш хората е мъчно, много по-мъчно, отколкото животни и цветя, любовта, към които е естествена и лесна.
Тя влезе в къщи и почна да се облича за вечеря. Коя от роклите й му харесваше? Светложълтата, дълбоко изрязана или оная бялата от мек плат с жълтеникави дантели? Тя се реши за последната. Като се гледаше в огледалото, тя потръпна. Всичко това ще изчезне, тя ще стане като тия жени, на чиято смелост да се показват тя се бе учудвала. Защо трябва човек да погрознее, за да донесе нов живот в света? Някои жени се гордеят с това. Но тя никога няма да се реши, да се покаже в това състояние.
Като се облече, тя слезе долу. Фиорсен още не беше дошъл. Тя въздъхна с облекчение и седна да вечеря, после отиде при пианото. Бети, която имаше слабост към Шопен, седеше до вратата, представлявайки си своята „хубавица“ в бялата рокля, осветена от свещите от двете страни, до които имаше бели благоуханни лилии в една ваза. Когато доближеше някоя от слугините, тя я прогонваше.
Стана късно. Слугините си легнаха. Джип беше спряла да свири, изправи се до прозореца, загледана в тъмнината. Колко топло беше! Миризмата на жасмина се носеше надлъж по зида. Нито една звезда. В Лондон се виждаха малко звезди. Някакъв шум я стресна. Нещо голямо стоеше в тъмното до отворената врата. Тя извика уплашена.
— Густав, ти ли си?
Той избъбра няколко думи, които тя не разбра. Като затвори бързо прозореца, тя се приближи до него. Светлината от хола падаше върху едната страна на лицето му. Той беше бледен, очите му светеха странно, ръкавите му бяха изцапани. Той мърмореше пресипнало: „Малък дух!“