— Граф Розек!
— Госпожо?
— Бихте ли ми казали защо пратихте вчера Дафне Уинг тука?
— Аз?
— Да.
Той се обърна на клавирния стол и я погледна право в лицето.
— Като питате така, трябва да ви кажа, че Густав се среща много често с нея.
Тя бе очаквала тъкмо тоя отговор.
— Това едва ли ме интересува.
Той стана и каза спокойно:
— Радвам се, че е нищо за вас.
— Защо?
И тя бе станала. Макар че беше само малко по-висок от нея, тя внезапно почувствува, че под контешкото облекло той беше сякаш от стомана и че в лицето му се чете страшно силна воля. Сърцето й заби по-бързо.
Той се приближи към нея.
— Радвам се, ако виждате, че работата с Густав е вече преминала, свършена. — Той се прекъсна, забеляза, че не бе уловил правия път, не знаеше точно къде беше сбъркал. Джип само се беше усмихнала. Кръвта нахлу в бузите му. — Той е бързо угаснал вулкан. Познавам го, но добре ще е и вие да го познавате.
— Защо?
Той отговори през зъби: — За да не прахосвате времето си, любовта ви чака.
Джип се усмихна.
— От любов към мене ли го опихте вчера!
— Джип!
Джип се обърна, обаче той стоеше между нея и вратата. — Вие никога не сте го обичала; това е моето извинение. Вие вече му дадохте твърде много, повече отколкото заслужава… Ох, Боже! Как ме мъчите! Като омагьосан съм!
Той беше станал съвсем бледен, очите му горяха. Тя се страхуваше и затова именно се противеше. Да се втурне ли към вратата, която водеше към градината? Тя чувствуваше, че чрез силата на своя поглед той се опитва да щурмува нейната твърдина — чрез един вид хипноза, понеже знаеше, че я е уплашил.
Дали наистина се движеше или не, той като че ли все повече се приближаваше. Едно ужасно чувство я обхвана, сякаш я бе вече обгърнал с ръцете си.
С всичка сила тя откъсна погледа си от неговия и внезапно забеляза накъдрената му коса. Да, сигурно беше къдрена. Почти нечувано устните й прошепнаха по френски: „Чудесна техника!“ Очите му станаха несигурни, той отвори устата си. Джип прекоси стаята, сложи ръка на звънеца. Страхът й беше изчезнал. Без да продума, той се обърна и излезе в градината. Тя го видя да минава по тревата. Беше го победила с единственото, което буйната страст не понася — със смешното. Наистина ли беше почувствувала страх, беше ли оставила да бъде почти победена в тоя двубой, да бъде почти овладяна от тоя мъж — в собствената си къща, със слугите толкова близо?
Денят тегнеше в първата лятна омара над градината. Беше средата на юни в една хубава година; въздухът, пълен с бръмчене и ухания, приспиваше.
Джип седеше на сянка, докато кученцата се премятаха и играеха. Тя диреше в своя малък свят утеха и сигурност, чинеше й се, че е обкръжена от някаква гъста, парлива мъгла, в която дебнат страшни образи, и че тя ги държи на разстояние само чрез гордостта си и волята, да не извика, че се бори и страхува.
Когато Фиорсен на сутринта напусна къщата, той вървя пеш, докато намери свободен автомобил. Тръгна без посока. Това беше един от неговите навици, когато не се чувствуваше в настроение, равномерното движение действуваше успокоително, а днес му трябваше успокоително средство. Както при повечето хора на неговата възраст, за него не беше нещо ново да се пробуди в собственото си легло, без да знае как е дошел тук, но това беше за пръв път от женитбата му. Ако можеше да си спомни още по-малко, щеше да се чувствува по-добре. Но той си спомни как беше стоял в тъмната стая и как беше видял една бледна като призрак Джип пред себе си. Той се боеше, а когато го беше страх, той беше — както много хора — най-лош.
Ако Джип приличаше на жените, с които беше прекарвал досега, той не би чувствувал такова унижение. Ако тя беше като тях, той вече щеше да е „свършил“, както казваше Розек. Но той знаеше добре, че не е „свършил“. Може да се напива, може да се отдава и на други изстъпления, обаче Джип владееше чувствата му. Нейната пасивност беше нейната сила, тайната на нейната привлекателност. В нея той усещаше тайнствената чувствителност, която, дори като се отдава на желанието на мъжа, все остава настрана с една слаба усмивка — с неуловимата усмивка на горите и полята, с неизповедимото, тихо, трептящо равнодушие на цветята, дърветата и реките, на скалите, на пеещите птички, на вечното бръмчене под слънчевите лъчи или блясъка на звездите. Нейните тъмни усмихнати очи го привличаха, изпълваха го с неутолима жажда. А той беше от ония натури, които веднага отстъпват, щом им се изпречи духовна мъчнотия, които търсят да лекуват нараненото самолюбие с изстъпления — едно разгалено дете, отчаяно, трогателно, отблъскващо, но все пак обично, каквито са такива деца обикновено. Като такова галено дете, той бе поискал ръката и я беше получил, но сега не знаеше какво да прави с нея, ловеше я, но чувствуваше, че тя все повече му се изплъзва. Неуспехът му да се приближи духовно до Джип го подлудяваше, само работата му го държеше до нейде. Защото той работеше усилено, макар че и тук нещо липсваше. Той притежаваше всички качества, за да успее, липсваше му обаче моралният гръбнак, който единствен можеше да го доведе до, както той мислеше, заслужената слава. Често го изненадваше и дразнеше, че друг някой артист се е издигнал по-високо от него.