В колата той размишляваше:
— Направих ли вчера нещо, което би могло да я обиди? Защо не я дочаках тая сутрин, за да узная и най-лошото? — И той се усмихна кисело — Да узнае най-лошото, тук той не беше силен. Търсейки оправдание за себе си, той се спря на Розек. Както повечето егоисти, които се интересуват за жени, той нямаше много приятели. Розек му беше най-верният. Но и спрямо него Фиорсен изпитваше същия страх и презрение, които един надарен човек, но със слаба воля, изпитва към ония, които имат по-малки дарби, но по-силна воля. Отнасяше се към него като капризно дете към бавачката си, но го търсеше като покровител с пълни джобове.
— По дяволите Паул! — си мислеше той. — Той трябва да знае, непременно да знае, че тая негова ракия се пие като вода. Видя, че си бе изгубил ума. Сигурно е имал някакви намерения! Къде отидох после? Как се върнах дома? Дали обидих Джип? Ако са ме видели слугите, това страшно ще я разтревожи! — Пак го обхвана страх. Той никога не знаеше какво мисли и чувствува тя, изобщо не знаеше какво се крие у нея. Беше открит като природата, оставяше я всичко да види. Колко странно го изгледа слугинята отзарана! И изведнаж казана шофьора: „Сен Джемс, Бъри Стрит“. Трябваше поне да разбере дали Джип е била у баща си. На няколко пъти той изменя решението си, преди колата да стигне до малката уличка; докато чакаше да се отвори вратата, челото му се покри с пот.
— Тука ли е госпожа Фиорсен?
— Не, господине.
— Не е ли идвала тая сутрин?
— Не, господине.
Той прогони чрез свиване на рамене мисълта, че в същност би трябвало да даде обяснения за въпроса си и каза на шофьора да кара в Кърцон Стрит. Ако не е била и у „тая леля Розамунд“, всичко беше в ред, нямаше никого вече, при когото би могла да отиде. Той въздъхна облекчен и усети, че е гладен. Ще отиде у Розек, ще вземе от него пари да плати колата. Шофьорът почна да го гледа недоверчиво, сякаш се съмняваше, че ще получи парите си.
В градината го срещна един човек, който държеше дълъг плик в ръка.
Джип седеше на писмената си маса, заета със сметки, и не се обърна.
— Ще обядваме ли? — попита той.
Тя позъни. Той изпитваше жал към себе си, готов беше да я вземе в обятията си и да каже: „Прости ме, малка Джип, съжалявам!“
Бети дойде.
— Моля, донеси на господин Фиорсен да обядава.
Той чу, че дебелата жена презрително се изкашли, като излизаше. И тя го осъждаше. Той каза разядосан:
— Би ли искала съпруг, който иска да умре, ако закъснее за обед?
Джип му протегна чековата книжка. Той прочете: „Г. г. Треверс & Сенбърн, шивачи. По сметката: 54 лири, 3 шилинга, 7 пенса“.
Лицето му се покри с оня особен цвят, който добиваше, когато самолюбието му беше наранено.
— Плати ли? Не е твоя работа да плащаш моите сметки?
— Човекът каза, че ако и тоя път не му се плати, ще те преследва съдебно. Мисля, че е недостойно да имаме дългове. Имаме ли и други?
— Няма да ти кажа.
— Аз водя домакинството, плащам на прислугата и трябва да зная, къде съм. Не ща да правя дългове.
Лицето й беше твърдо, както не го бе виждал никога. Тя беше различна от оная Джип до вчера, която беше виждал или с която беше говорил, когато беше още пълен господар на способностите си. Тая неочаквана съпротива го засегна странно, тя нарани неговото самолюбие, внуши му страх, но възбуди чувствата му. Той каза нежно:
— Пари! По дяволите парите! Целуни ме!
— Детинщина е да проклинаш парите. Аз ще изхарча целия си приход, но не повече, и няма да искам от татко.
Той се тръшна на един стол.
— Хо, хо, каква добродетел!