— Лейди Съмърхей, господин Браян Съмърхей. Казах, че не сте в къщи господине!
Уинтон кимна.
— Не сте обядвали, господине!
— Колко е часа?
— Четири.
— Донеси ми коженото палто и бутилка вино, и стъкни огъня! Искам да ми се съобщи какво става.
Марки кимна.
Странно е да седиш в кожено палто пред огъня и то когато времето не е студено! Казват, че има живот след смъртта. Той никога не бе могъл да почувствува, че тя продължава да живее. Тя живееше у Джип. А сега, ако Джип!… Той стана и разтвори завесите.
Беше седем часа, когато докторът слезе. Уинтон все седеше пред камината, неподвижен, сгушен в коженото си палто. Той се понадигна и го погледна.
Докторът изкриви малко лицето си и полузатвори изпъкналите си очи: това беше неговият начин да се усмихва. — Момиче. Никакви усложнения!
Устните на Уинтон се разтвориха, той дигна ръка. После, верен на един стар навик, остана неподвижен.
— Една чаша вино, Докторе?
Докторът сякаш размишляваше над своята чаша: — Хм… от петдесет и втора година!… Предпочитам от шестдесет и осма — то има повече плът!…
След малко Уинтон се качи горе. Докато чакаше, пак го обхвана страх. „Всичко благополучно, пациентът умрял от изтощение!“ Някакво слабо квичене не можа да го успокои. Новото същество му беше съвсем безразлично. Изведнъж Бети се изправи пред него.
— Какво има? Въздържай се!
Тя хълцаше и каза задавено:
— Тя изглежда тъй хубава, ах, тъй красива!
Уинтон я блъсна бързо и надникна през полуотворената врата. Джип лежеше тиха и бяла, тъмните й очи бяха устремени върху детето й. Лицето й изразяваше почуда. Тя не виждаше Уинтон, който стоеше като вкаменен. За първи път той виждаше майка с току-що родено дете. Изразът на лицето й го изплаши. Тя никога не беше обичала деца, казваше, че не иска да има дете. Той влезе. Тя направи слабо движение към детето и очите й се усмихнаха. Уинтон погледна към сбръчканото, увито същество, после се наведе над Джип, целуна й ръката и на пръсти излезе.
На вечеря той пи шампанско и беше разположен към всички. Следейки дима на цигарата си, той помисли: „Трябва да пратя на оногова една телеграма. Най-после и той навярно страда! Да не го държа в неведение!…“ И той написа:
„Всичко благополучно, дъщеря. Уинтон“, — и я изпрати със слугата да се предаде веднага.
Когато отиде дебнешком горе, Джип вече спеше.
XI
Когато Уинтон на следния ден се върна от първата си язда след няколко дена, едно кожено палто и една широкопола шапка в хола го предупредиха какво беше станало.
— Господин Фиорсен, господине. Качи се горе при госпожата.
— Има ли багаж?
— Една чанта.
— Пригответе една стая!
Да вечеря сам с тоя тип?
Джип между това бе преживяла най-странната утрина в живота си. Детските устни, които сучеха от гърдите й, извикваха у нея едно странно усещане: нещо се стопяваше, някаква безкрайна топлина, желание да притисне малкото създание съвсем близо до себе си! Обаче нито чувството й за хумор, нито усетът й за красота не се мамеха. То беше странно малко същество с един кичур черна коса, по хубост по-долу от коте. Тънките му, червени и сбръчкани пръсти с невероятно малки нокти, микроскопичните пръсти на краката му, сериозните черни очи, когато беше будно, неподражаемото му спокойствие, когато спеше, необикновената му сила, когато сучеше — всичко това беше като някакво чудо. Тя изпитваше някаква благодарност към него, дето не я беше убило, не й бе причинило силни болки, благодарна беше, че свикна лесно със своята роля на майка. Инстинктивно чувствуваше, че това е нейното бебе, не неговото, че то ще прилича на нея. Какво я караше да мисли това, не знаеше; може би спокойствието и тъмните очи на малкото създание. От един до три те и двете спаха; когато Джип се събуди, сестрата стоеше пред леглото й, като че искаше да й каже нещо.
— Искат да ви видят, мила!
— Той! — помисли Джип. — Не зная, не зная… — Лицето й изразяваше това и сестрата попита:
— Можете ли?
— Да. Но моля, още пет минути.
Мислите й бяха далеч, трябваше й време, преди да види Фиорсен, време да си даде сметка какво чувствува сега, какво значи малкото същество за него и нея. Нали беше и негово! Не, това малко, безпомощно същество не беше негово! Той не го беше искал, и сега, когато тя беше изтърпяла мъките, то беше нейно — не негово, по никой начин! После й дойде на ум старото самообвинение. — Но нали съм женена за него, сама го избрах! Не мога да се отърва! Искаше й се да извика на сестрата: „Не го пущайте! Не искам да го видя!“, но задуши тия думи в себе си и каза: