— Какво казва вашият съпруг за тия? — попита той един ден.
— Не съм му ги показала.
Тя никога не му бе показала нищо от своите работи, боеше се от неговата безогледност, когато нещо дразнеше нервите му. Само сянка от присмех би пресушила нейната самоувереност, това крехко растение. Единственото лице, на което покрай учителя си, тя поверяваше своите усилия, беше — странно! — Розек. Един ден той я свари, че преписва някакви ноти. Топлотата, с която похвали малкото „капричио“, беше искрена и тя почувствува такава благодарност, че му изсвири и други работи, също една песен, която той трябваше да изпее. От този ден тя почувствува някакво приятелство към него, леко състрадание, когато го наблюдаваше как, бледен, грижливо облечен, подобен на сфинкс, седи в салона или градината, без да се доближава до изпълнението на свойте въжделения. Никога повече не й се бе обяснявал в любов, обаче тя чувствуваше, че при първия признак на слабост от нейна страна, пак ще почне. Лицето му и непобедимото му търпение бяха трогателни. Тя не можеше да ненавижда истински един човек, който тъй честно се възхищаваше от нея. Съветваше се с него относно дълговете на Фиорсен, които възлизаха на няколкостотин лири, вън от това, което дължеше на Розек. Как правеше толкова дългове? Къде отиваха парите, които сам печелеше! Това лято беше взел доста много. Харчеше ли по онова момиче или по други жени?
Като наблюдаваше точно Фиорсен, тя забеляза известна промяна у него. Като че ли у него нещо се беше откъснало — подобно на часовник със скъсана пружина, които можем да навиваме до безконечност. Въпреки това той работеше по-прилежно от всякога. Тя можеше да чуе през градината как повтаря и повтаря все една фраза, като че ли е все недоволен в изпълнението. Но чинеше й се, че неговата свирня беше изгубила огъня и размаха си, като че ли беше разочарована, като че ли той си казваше: „Каква полза?“ В лицето му също имаше промяна. Тя знаеше, сигурна беше, че той тайно пие. Дали причината беше неуспехът му с нея? Или момичето? Или просто наследственост от пияници прадеди?
Джип никога не поглеждаше тия въпроси право в лицето. Това би причинило само безполезни спорове: от нейна страна заявление, че не може да го обича — от негова, уверения относно момичето, безполезни опровержения. Безполезно!
Той беше много нервен, изглеждаше, че го е яд на уроците й по музика, споменаваше ги с насмешливо нетърпение. Тя чувствуваше, че той ги презира като дилетанство. Ядосваше го също, че детето й отнема много време. Неговото собствено държане към малкото създание беше характерно. Имаше обичай да влиза в детската стая, да взима — за голям ужас на Бети! — детето на ръце, да играе за няколко минути много мило с него, после да го сложи изведнаж бързо пак в люлката му, да го гледа мрачно или да се изсмее и да излезе. Понякога идваше, когато Джип беше тука, и след като я гледаше известно време мълчаливо, извличаше я насила.
Страдайки от съзнанието, че не го обича, още повече от чувството, че вместо да го спаси, тя го тласка все по-надолу — ирония на Немезида за някогашната нейна суетност! — Джип все повече отстъпваше на неговите прищевки. Но тая отстъпчивост, при която тя се чувствуваше все по-далеч и по-далеч от него, я измъчваше все по-силно. Тя беше една от ония натури, които пасивно търпят, докато нещо в тях се пречупи — и после нищо повече.
Пролетта и лятото бяха като дълга суша с облаци, които се трупаха далеч, идеха все по-близо и по-близо, докато най-после пороят се излее и залее градината.
XV
Десети юли беше през тая година първият летен ден. Имали бяха много хубаво време с източен или северен вятър, днес обаче, след две седмици дъжд, слънцето се показа топло, задуха топъл вятър и въздухът се напои с уханието на цъфналите липи. Под дърветата в края на градината шиеше Бети, а детето до нея спеше утринния си сън. Джип стоеше пред една леха цъфнали шекерчета, крехки, нежни малки цветя, чиито телени тризъбци се поддаваха от плоските цветни листа като пипала на насекоми.
Стъпки по пътеката я накараха да вдигне очи. Розек се зададе от салона. Той се поклони и каза: