— Густав още не е станал. Но искам първо с вас да поговоря. Може ли?
Джип се поколеба за миг, докато сваляше градинските ръкавици.
— Разбира се. Тук ли? Или в салона?
— По-добре в салона.
Някакви тръпки я пронизаха, обаче тя мина напред и седна така, че да може да вижда Бети и детето. Розек се спря до нея. Неговата елегантност сериозността на хубаво очертаните му устни възбуждаха у нея, против волята й, възхищение.
— Какво има?
— Нещо неприятно. Трябва да се направи веднага нещо. Аз се опитах да уредя работите, но не искат да чакат. Заплашват, че ще секвестират къщата.
— Почти всичко тук е мое! — извика Джип възмутена.
Розек поклати глава.
— Наемният договор е на негово име. Хората могат да направят това, уверявам ви. А тъкмо сега не мога да му помогна.
Джип поклати спокойно глава.
— Не, разбира се. Не трябваше изобщо никак да му помагате. Не приемам това… Колко дължи всичко?
— Около хиляда и триста лири. Не е много, наистина. Но имаше нещо.
— По-лошо?
Розек кимна.
— Вие пак ще мислите, че искам да правя капитал от това.
Джип поклати глава.
— Не, кажете, моля ви!
— Има един човек, някой си Уег, предприемач на погребения, баща на едно лице, което познавате…
— На Дафне Уинг!
— Да. Тя очаква дете. Принудили я да признае. Това, разбира се, означава за нея, че ще си изгуби мястото — и още много работи…
— Можете ли, моля, — каза Джип бавно, — да ми кажете какво може да направи тоя господин Уег.
— Той е побеснял, а един бесен от тая класа е опасен. Ще струва много пари, може би и кръв.
Той се приближи бързо до нея и каза съвсем тихичко:
— Джип, година е, откак ви говорих. Тогава не ми повярвахте. Казах ви, че ви обичам. Днес ви обичам сто пъти повече. Стойте спокойно! Отивам при Густав.
Той се обърна и Джип помисли, че наистина отива, обаче той се спря, върна се пак. Лицето му изразяваше такъв копнеж, че тя за миг почувствува състрадание. Това навярно се изписа по лицето й, защото той бързо я сграбчи, опита се да я целуне по устата; тя се дръпна и той докосна само шията й. После пак тъй бързо я пусна, наведе глава и излезе без да продума.
Джип изтри с ръка целувките му от шията си и помисли: „Какво съм сторила да се отнасят така с мене? Какво съм сторила?“ — и ярост против всички мъже пламна в нея. Като отиде към писмената си маса, тя взе адресната книга и погледна за името: Уег — улица Франкланд, Фълхем. Тя взе малката си чанта, сложи в нея чековата си книжка и, като пазеше да не прави шум, излезе в хола, взе чадъра си и излезе.
Тя тръгна бързо. Беше излязла без ръкавици и влезе в първия магазин, за да си купи един чифт. Докато ги избираше, забрави тревогата си, обаче на улицата тя пак я обхвана. А денят беше тъй хубав, слънцето грееше, небето беше синьо, облаците ослепително бели. От горния кат на омнибуса тя виждаше всичко това. Спомни си за мъжа, който на първия й бал я беше целунал по ръката. А сега това! В нейния гняв се смесваше някакво неволно съчувствие, някакво чувство на другарство към глупавото, гладно за любов момиче, което — чрез нейния съпруг — беше изпаднало в такова лошо положение. Във Фълхем тя слезе на първия ъгъл и тръгна по една широка улица, оградена от тесни сиви къщи, докато стигне търсения номер. Пред новоизмития праг без малко не се обърна да побегне. Какво собствено търсеше тук?
Вратата се отвори от една небрежно облечена слугиня. Овнешко месо. Миризма на овнешко месо — точно, както беше разказвало момичето.
— Госпожица… Госпожица Дафне Уинг в къщи ли е?
— Да, госпожица Дези е тук. Искате да я видите? Какво име да кажа.
После, като отвори първата от двете кафяви врати, тя каза:
— Седнете! Ще я извикам.
Всред стаята за ядене Джип се мъчеше да свикне с неприятната миризма, от която й се повръщаше. Масата, на която се подпря, беше покрита с червена покривка. На бюфета стояха шишенца с оцет и дървено масло, и едно зелено блюдо с червени ябълки. Пред камината беше изправен сенник от бамбукови пръчки. Столовете бяха облечени с червена кожа, завесите кафявочервени, стените зелени, по тях бяха окачени прости маслени копия. Тъжното настроение на Джип се засили от това съчетание от червено и зелено. Изведнъж погледът й падна върху една малка, тъмносиня китайска паничка, която стоеше празна на една черна подставка на камината. В тая стая, изпълнена с миризма на овчо месо, тая купичка беше от един друг свят. Дафне Уинг, — не Дези Уег — сигурно я беше сложила тук! И това трогна Джип като някакъв символ на потисната красота, на всичко, което момичето се беше постарало да излее пред нея преди една година приблизително. Купичката беше от фин източен порцелан, наистина красива. Странно, че й бяха позволили да оскверни тая стая.