Една въздишка я накара да се обърне. Облегнато на вратата, пред нея стоеше момичето с бледно, изплашено лице. Джип помисли: „Трябва много да е страдало“ и й протегна ръка.
Дафне Уинг въздъхна: „Ох, госпожо Фиорсен!“ — и целуна ръката й. Джип видя, че новата й ръкавица се измокри. После момичето пак се дръпна към вратата. Джип пак бе обхваната от яд към мъжете и от другарски чувства към една, която трябваше да изтърпи същото, що и тя беше прекарала.
— Добре, добре, — каза тя кротко. — Какво трябва да се направи?
Дафне Уинг закри бялото си лице с ръце и захълца, полека, но тъй сърцераздирателно, че Джип едва се сдържа да не се разплаче и тя. Това беше отчаянието на едно същество, на което бяха отнели всяка сила, всяка надежда, преди всичко обаче любовта. Тя плачеше, както плачат страдащите, когато усетят другарско съчувствие. Гняв против Фиорсен, който беше взел това момиче само за свое удоволствие, а после го беше захвърлил, изпълни Джип. Струваше й се, че го вижда как отблъсва Дафне, когато тя засити чувствата му и дразни само нервите му, как я отблъсва с присмех да понесе сама последиците от своето увлечение. Тя свенливо сложи ръката си на рамото, което още се тресеше.
Момичето каза сломено:
— О, госпожо Фиорсен, толкова много го обичам!
Едно мъчително желание да се изсмее обхвана Джип и я разтърси от глава до пети. Дафне Уинг видя това и продължи: — Зная, отвратително е, но аз все пак… а той сега! — Тихото, но страшно хълцане започна пак и пак Джип започна да я тупа по рамото. — И тъй ужасна се показах към вас! О, госпожо Фиорсен, простете ми, моля ви!
— Да, да, няма нищо! Недейте плака!
Полека хълцането затихна, но момичето все още закриваше лицето си и беше навело глава. Червенозелената стая, миризмата на овнешко месо!
Най-после част от бялото лице се показа, устните, които вече не жадуваха за любовни ласки, промърмориха:
— Той, той обича само вас… само вас през всичкото време. А вие… не го обичате… това е тъй чудно. О, госпожо Фиорсен, да можех само да го видя! Той ми каза да не идвам вече… и аз не смеех… Не съм го виждала от три седмици… откак му казах за това… Ох, какво да правя?
Джип почувствува състрадание и силно възмущение, че едно момиче иска да се върне пълзейки към мъжа, който го е отритнал.
— Изглежда, че нямам гордост — каза Дафне Уинг плачевно. — Все ми е едно какво ще направи или какво ще ми каже, само да го видя.
Състраданието у Джип надви възмущението й.
— Колко време има още?
— Три месеца!
— Три месеца, в това бедствено състояние!
— Ще направя нещо отчаяно! Не мога повече да танцувам, и те знаят, много е ужасно! Ако можех само да го видя, всичко друго би ми било все едно. Но зная, че той вече не ме иска! О, госпожо Фиорсен, по-добре да бях умряла!
Една дълбока въздишка се изтръгна от Джип; тя внезапно се наведе и целуна момичето по челото. От косата или кожата му се носеше още миризмата на портокалов цвят, както когато беше питала дали да си намери любовник или не, както когато, подобна на пеперуда, излетя измежду сенките на дърветата и се понесе в лунната светлина, а сянката й трептеше пред нея. За да прекъсне напрегнатото състояние, Джип посочи вазичката и каза:
— Сигурно вие сте сложили това тук?
— О, искате ли я? — отвърна момичето с трогателно усърдие. — Вземете я. Граф Розек ми я даде. Ох, ето баща ми. Ще влезе тук!
Джип чу, че отвън се кашли някакъв мъж и че някакъв чадър се поставя на закачалката. Момичето се сви пак към бюфета. Вратата се отвори, влезе господин Уег, нисък, дебел, в късо черно палто и черни панталони, с прошарена брада. Той изглеждаше точно като това, което беше: усърден посетител на черквите, хранен с вино и овнешко месо, който си бе пробил път в живота. Чертите на лицето му, чиито цвят издаваше болест на черния дроб, бяха дебели, както тялото му, но не изглеждаха злобни; само в малките му сиви очи блесна някакъв гняв. Той попита с рязък, но пропит от професионална учтивост глас:
— Да-а? С кого имам…?
— Госпожа Фиорсен!