Тя стигна до парка Кенсингтон и седна. Беше обед, слугини с деца, кучета, детски колички, стари господа, всички бързаха за обед. Те поглеждаха към тая млада, хубава жена, свободна и сама в тоя час, търсеха да открият какъв недостатък има в нейната красота — дали краката й са криви или друго нещо се изкупва от това красиво лице. Джип никого не забелязваше, освен тук-там някое куче, което, минавайки, подушваше коленете й. Толкова дълго се бе упражнявала да бъде безчувствена, съпротивлявала се бе да погледне действителността право в очите, сега преградата бе рухнала, пороят я беше отнесъл! Да заведе дело! Тия, които се свенят да поверят своите интимни работи дори на най-близките си приятели, никога нито помислят да правят своите страдания публично достояние. Така и Джип. С горчива усмивка тя помисли: Все пак аз съм по-добре от нея; Ако и аз го обичах! Не, никога, никога не искам да обичам! Жени, които обичат, страдат много.
Тя седя дълго време тука преди да се сети, че в три часа има урок у господин Армо. Вече минаваше два, когато тръгна. Денят беше пълен с бръмченето на пчелите и мушиците, с гукането на гълъбите, тих шепот и шумолене на листата, с мириза на цъфналите липи под едно синьо небе с няколко спокойни, бавни, бели облаци. Защо да е нещастна? Едно пъстро рошаво куче с широка глава се завъртя около нея с надежда, че тя ще хвърли чадъра си във водата, за да го извади то — според него единствената причина да се носи нещо в ръка.
Господин Армо се разхождаше безпокойно из стаята, чиито отворени прозорци не смогваха да прогонят тютюневата миризма.
— Мислех, че няма да дойдете! — извика той. — Изглеждате бледа. От топлината ли е? Или… — той я погледна изпитателно, — обидил ли ви е някой, моя малка приятелко? — Джип поклати глава. — Е да, да, вие няма да ми кажете, вие никому няма да кажете! Вие затваряте хубавото си лице като цвете през нощта. На вашите години, дете мое, човек трябва да поверява мъките си: Затаената мъка е за музиката като източният вятър за стомаха. Хайде разкажете ми болките си. Отдавна мислех да ви попитам. Само веднъж сме млади; бих искал да ви видя щастлива.
Щеше ли да я облекчи, ако излееше душата си? Неговите кафяви очи я разпитваха като тия на старо куче. Тя не можеше да оскърби човека, който беше тъй мил. И все пак — невъзможно!
Господин Армо седна пред пианото. Като сложи ръцете си на клавишите, той се обърна и я погледна:
— Вие знаете, че съм влюбен във вас. Стари мъже могат да бъдат много влюбени, но знаят, че това не е хубаво — това ги прави непоносими. При все това ние искаме да сме полезни на младостта и красотата, това ни сгрява малко. Разкажете ми своята мъка! — Той почака малко, после каза ядосан: — Добре, добре, да се върнем тогава към музиката!
Той обикновено седеше до нея пред пианото, обаче днес остана прав, сякаш се готвеше да бъде особено строг. И Джип свири, дали защото нервите й бяха прекомерно възбудени или защото не беше обядвала, по-добре отколкото друг път, Шопеновата полонеза в а мол, тая революционна песен, която всякога й се бе струвала непостижима. Когато свърши, господин Армо повдигна едната й ръка и сложи устните си на нея. Джип издигна главата си с израз на задоволство, а в тоя миг един глас зад нея каза насмешливо:
— Браво!
Фиорсен стоеше на вратата.
— Поздравлявам ви, госпожо! Отдавна исках да ви видя вдъхновена от вашия — учител!
Сърцето на Джип се разтупа. Господин Армо не се мръдна. Очите му бяха изплашени.
Фиорсен целуна собствената си ръка.
— Тоя стар палячо! Пфу, какъв любовник!
Джип видя, че старият човек трепна. Тя скочи и извика: — Скот!
Зад нея господин Армо каза:
— Преди да си отидете, господине, моля да ми обясните идиотската си постъпка!
Фиорсен дигна юмрук и излезе, мърморейки. Външната врата се тръшна. Джип се приближи бързо до прозореца и погледна в задънения двор. И тук бе настъпило лято. Листата на дървото блестяха, една черна котка със синя панделка на врата се грееше в едно кътче, ярко огряно от слънцето. От една странична улица се провикваше продавач на ягоди. Джип чувствуваше, че господин Армо стои зад нея, притиснал ръка до устата си и цяла буря от болка и гняв се дигна в нея. Добрият старец — да го обидят така! Това беше върхът на всички низости на съпруга й! Никога нямаше да му прости! С това и нея беше обидил повече, отколкото можеше да се понесе. Тя се обърна и сложи ръцете си върху тия на господин Армо: