Като отиваше в стаята за музика, той се спря под дърветата да поиграе малко с детето. Понякога го чувствуваше като прелестно малко създание, вече тъй подобно на Джип с големите си тъмни очи. Понякога обаче то го дразнеше — безцветен червей! Като го погледна тая сутрин, той неволно помисли за другото, което беше на път и лицето му се изкриви. Като забеляза, че Бети се изненада от гримасата, която бе направил пред нейната любимка, той се изсмя и влезе в стаята за музика.
Докато си нагласяваше цигулката, отсъствието на Джип от стаята за музика му се стори крайно несправедливо. Като че ли онова проклето момиче значи нещо! Джип никога не го бе обичала, никога не му бе дала това, което той искаше, никога не бе заситила неговата жажда! Никоя друга жена не беше така, никоя не го беше оставила незадоволен. Той обикновено им се насищаше пръв. Джип не му бе дала нищо! Нямаше ли сърце или го беше подарила другаде? Какво бе казал Паул за уроците й? Изведнаж му дойде на ум, че не знае нищо, съвсем нищо за това къде ходи тя, какво прави. Уроци по музика? Почти всеки ден тя излизаше, липсваше по цели часове. Къде беше? В обятията на друг мъж! В истинска телесна болка той сложи цигулката — защо не? Той изтръпна, но си спомни за нейната гордост, за откровеността й, преди всичко за равнодушието й, и страхът му премина. Не, не Джип!
Той се приближи до една масичка, дето имаше коняк и си наля. Това го подкрепи. И той започна да се упражнява. Избра едно място от Брамсовия концерт за цигулка и почна да го повтаря. Изведнаж забеляза, че не внимава, че прави все същите грешки. Техниката на това парче беше ужасна. Уроци по музика! За какво й бяха? Прахосване на време и пари — тя никога нямаше да бъде нещо повече от дилетантка! Дали там е отишла? Обед минаваше. Може да се е върнала.
Той пак влезе в къщи. Нямаше я. Не! Ще се върне ли госпожата? Не била казала нищо. Той влезе в стаята за ядене, изяде един бисквит и изпи една чаша коняк със сода, който го подкрепи. После влезе в салона и седна пред писалището на Джип. Колко в ред беше всичко! На малкия календар, днешният ден, сряда, беше отбелязан с кръстче, петък също, за какво? Уроци по музика! Той извади от чекмеджето адресника й. „А. Армо, 305-а, Марилебон Род“ и пак забележка: „3 ч. сл. обед“.
Три часа! Тъкмо сега беше. Очите му се спряха на една стара цветна картина представляваща вакханка, обвита в зелен воал, която търси китарата си пред един гол купидон, а този, с лък и стрела в ръцете, я гледа. Фиорсен обърна картината. На гърба беше написано с остри, малко закривени букви: „На моята малка приятелка — Е. А“.
Той се приближи до пианото, отвори го и почна да свири, като гледаше разсеяно пред себе си, и едва знаеше какво свири. Беше ли велик артист! Често в последните дни му беше безразлично дали ще вземе пак цигулката в ръце. Беше му омръзнало да стои изправен пред редица тъпи лица и да гледа как тия глупци удрят идиотските си ръце една о друга. Наситил се беше на всичкото това еднообразие!
Той стана, влезе пак в стаята за ядене и пи пак коняк. Джип не можеше да понася това. Добре, тогава не трябва да излиза толкова и да взема уроци по музика. Уроци по музика! Беше почти три часа. Да отиде ли да види какво прави наистина — да я придружи дома? Едно внимание! Може да й е приятно. По-добре отколкото да чака тук докато се върне тя със студено, затворено лице. Той си наля пак, взе шапката си и тръгна. Като повървя по горещото слънце и дойде до къщата, чувствуваше се малко замаян. Една слугиня му отвори.
— Аз съм господин Фиорсен. Тук ли е госпожа Фиорсен?
— Да, господине. Ще почакате ли?
Защо го гледа така? Грозотия! Колко омразни са грозните хора! Когато тя излезе, той отвори вратата и се заслуша. Шопен! Полонезата а — мол! Дали Джип! Свири много хубаво! Той излезе в коридора, тръгна воден от музика и полека натисна дръжката на вратата. Музиката спря. Той влезе.
Когато Уинтон, един час и половина след това, си отиде, Фиорсен продължаваше да стои пред входната врата. Подпалената с коняка ревност, която го беше накарала да обиди жена си и стария господин Армо, внезапно се разнесе, когато Джип на улицата се обърна с такъв леден глас към него. Сега той почувствува страх, който все растеше. Ще му прости ли? За човек, който се води само от импулса на момента и после едва знае какво е сторил или кого е обидил, самообладанието на Джип беше загадъчно, дори страшно. Къде беше отишла? Защо не се връща? Безпокойството му приличаше на кълбо, което се търкаля надолу и все повече се засилва. Ако не се върне? Не, тя трябва да се върне — нали детето е тук — нейното дете!