XIX
Джип не спа никак. Три пъти става, отива дебнешком към вратата и поглежда към спящото дете. Следобедните случки бяха разтръсили нервите й. Горещо беше и цигулката все още звучеше в ушите й. По второто парче тя бе познала, че е Фиорсен и това дето баща й изведнаж спусна пердетата, потвърди предположението й. Ако го беше видяла, нямаше да е така развълнувана както само чрез спомена за нещо отдавна преживяно. Това спояваше пак връзката, която тя вчера смяташе завинаги скъсана. Риданието на тая стара цигулка беше неговият начин да казва: „Прости ме, прости!“ Много по-лесно щеше да е да го напусне, ако наистина го мразеше. Както бе мъчно да се живее с него, също така мъчно беше и да мразиш. Тя мразеше нещата, които правеше той, и него, когато ги правеше, но после пак не можеше нито да го мрази, нито да го обича. Едва на разсъмване тя схвана ясно практическата страна и взе решение. Най-доброто беше да признае, че работата беше безнадеждна и да се покаже твърда.
Уинтон също прекара една безсънна нощ — да свири пред прозорците му като просяк, за него беше връх на всичко! На закуска той заяви, че трябва да се срещне с адвоката си и да види какво може да се направи, за да се осигури Джип от преследвания. Той сам нищо не разбираше от тия работи. В негово отсъствие нито Джип, нито детето не биваше да излизат. Джип прекара сутринта като писа на господин Армо, без обаче да каже, че е напуснала съпруга си.
Баща й се върна спокоен, но мрачен. Той с мъка бе можал да разбере, че детето принадлежи на Фиорсен и че ако този си го поиска, законът не може да го спре. Това разтвори старата му рана и му напомни, че неговата собствена дъщеря някога бе принадлежала на друг баща. Той накара адвоката да приготви един договор, според който се плащаха всички Фиорсенови дългове под условие само, че ще остави Джип и детето на мира. Сега съобщи това на Джип и отиде във временната детска стая. До сега малкото създание го беше интересувало само като част от Джип, сега то имаше свой собствен живот — мъничкото тъмнооко създание, което го гледаше тъй сериозно, стискайки пръста му. Изведнаж то се усмихна — това не беше красива усмивка, но една от ония, които правеха на Уинтон неизгладимо впечатление.
Той искаше да уреди работата с договора преди да отидат в Милденхем. Но понеже нямаше никаква вяра в „ония двама разбойници“, той не позволяваше да изнасят детето, без да е придружавано от двама. Също Джип не биваше да излиза сама. Той дори я придружаваше в петък до господин Армо, дори изказа желание да се запознае със стария пианист. Срещата беше странна. Двамата бяха от различни планети и не знаеха какво да приказват. След една минута Уинтон се оттегли да чака, а Джип седна пред пианото.
— Писмото ви беше много мило, малка приятелко, — почна господин Армо спокойно, — и баща ви е много мил. Във всеки случай съпругът ви ми направи комплимент. — Усмивката му беше израз на толкова много примирение. — Значи вие сте пак при баща си? Кога пак ще се срещнете със съдбата си?
— Никога!
— А, така си мислите! Но това е невъзможно. Но да не злоупотребяваме времето на баща ви. На работа!
Като се върнаха в къщи, те намериха слугинята на Фиорсен много изплашена. Като влязла в стаята за музика, намерила господаря седнал на канапето, уловил главата си и охкащ страшно. — Той не беше в къщи, госпожо, откак вие… откак вие излязохте и не знаех какво да правя. Извиках готвачката, сложихме го в леглото му и като не знаехме къде сте, телефонирах на граф Розек и той дойде и ме прати при вас. Докторът каза, че мозъкът е засегнат и има опасност. Той вика все вас, госпожо, и аз не знаех какво да правя.
Джип цяла побледня и каза:
— Чакайте една минута, Елен!
Тя влезе в стаята за ядене и Уинтон я последва.
— О татко, какво да правя? Мозъкът му? Ще бъде страшно, ако аз стана причина! Трябва да отида да видя. Ако е наистина така, не бих го понесла. Боя се, че трябва да отида, татенце!