Много нещо може да се каже през два-три часа пътуване с железница! А след това остава някакво чувство на приятна топлота. Шумът от колелетата затруднява хората да се чуват, но ги прави близки, приятелството се завързва по-скоро отколкото след няколко седмично запознанство. Джип слушаше с удоволствие словоохотливия младеж. Неговият малко проточен глас я пленяваше, приятно й беше неговото остроумие, неговият необуздан смях. Той й разкри своето минало, разказа й за ученическите си и университетски години, за старанието си в адвокатското си поприще, за своите цели и амбиции, за своите вкусове, дори и за лудориите си. В тая непресторена откровеност имаше нещо ласкателно за нея, тя чувствуваше, че той се възхищава от нея. После той я запита дали играе пикет.
— Да, почти всяка вечер играя с баща си.
— Да изиграем ли една игра?
Тя разбра, че той иска да играе само защото щеше да може да седи по-близо, да е свързан с нея чрез вестника разгънат на коленете им, да й подава картите, случайно да докосне ръката й, да я погледне направо в лицето. И на нея това не беше неприятно; правеше й удоволствие да го гледа в лицето, което имаше някакъв чар, нещо леко, безплътно, което често липсва на хубави лица.
Когато си вземаха сбогом, тя неволно отвърна на неговото ръкостискане. Той каза:
— Значи ще ви видя в операта и на язда, а може и да дойда някога у дома ви, бива ли?
Джип кимна и тръгна с колата си из морната лондонска вечер. Понеже баща й още не се беше върнал, тя се качи в стаята си. След свежия полски въздух Бъри Стрит й се стори извънредно задушна. Тя облече една домашна дреха и започна да четка косата си, за да я изчисти от пушека на железницата.
Цели месеци, след като беше напуснала Фиорсен, тя изпитваше само облекчение. Едва сега беше почнала да си дава сметка за новото си положение на женена, обаче все пак неженена жена; разочарована, но копнееща с всеки час, в които узряваше нейното сърце и нейната красота, за истински другар. Гледайки лицето си, което се отразяваше, сериозно и тъжно в огледалото, тя съзна както никога до сега всичката тежест на своето положение. Каква полза, че беше хубава? Хубостта й не беше от полза за никого! Още нямаше двадесет и шест години, а вече беше като в манастир! Тя изтръпна и се уви по-плътно в дрехата си. Миналата година поне още беше в пороя на живота. И при все това — по-добре така, отколкото да се върне пак при тогова, когото все още виждаше прострял ръце към спящото й дете с пръсти свити като ноктите на хищник.
След нейното бягство Фиорсен я беше преследвал цели седмици, в града, в Милденхем, дори в Шотландия, дето беше отишла с баща си. Но тя не се разколеба в своето решение и най-после той се обезкуражи и замина за чужбина. От тогава не беше чувала нищо за него, получи само няколко безумни, отчаяни писма, писани вероятно в пияно състояние. После и те спряха и от четири месеца вече нищо не знаеше за него. Навярно я беше вече прежалил.
Тя сложи четката на коленете си и си припомни оная сутрин, когато беше дошла през пусти, тихи улици, в ранната октомврийска мъгла, пред тая врата, когато бе чакала, уморена до смърт, докато й отворят. По-късно често се бе чудила как би могъл страхът й да я накара да се реши на това. Баща й и леля Розамунд я караха да поиска развод. Обаче инстинктът й я възпираше да разкрие пред други своите тайни и мъки, противеше се против лъжата, че го е обичала, когато това не беше вярно. Тя беше виновна, защото се беше омъжила без да люби.
Каква ирония — да беше знаял само нейният спътник!
Тя се озърна из стаята, в която беше спала като момиче. Значи той си спомняше за нея! Това не беше среща с някой непознат. Те не бяха чужди един за друг. И изведнъж тя видя на стената пред себе си неговото лице. Разбира се! Колко глупаво, че не се бе сетила изведнъж! Там, в кафява рамка висеше едно копие от прочутата „Глава на млад човек“ от Ботичели или Мазачио от Националната Галерия. Преди години се беше влюбила в тая картина и от тогава тя висеше на стената й. Само че живият модел беше английски, а не италиански, имаше повече хумор, повече роса, по-малко поезия. Колко ли щеше да се смее той, когато му разкажеше, че е тоя селски клисар с къдравата коса и надиплената яка! Усмихвайки се, тя заплете косата си и си легна, но не можа да заспи, чу баща си да се връща и да влиза в стаята си, чу часовника да бие полунощ, после един, два. Беше покрита само с тънка ленена завивка и пак й беше горещо. В стаята се носеше мирис като от цветя. От де идеше? Тя стана и се приближи до прозореца. Там зад пердето имаше една ваза с цикламини. От баща й — колко мило!