Тя зарови лицето си в цветята и си спомни за първия си бал. Може би и Брайян Съмерхей да е бил там! Ако тогава се бяха запознали, ако беше танцувала с него, вместо с оня мъж, който й беше целунал ръката, може би нямаше да е такава спрямо всички мъже? И ако той се беше възхищавал от нея както през тая вечер, може би щеше да й стане симпатичен, дори нещо повече. Или може би шеше да погледне и на него, както на всичките си обожатели преди срещата си с Фиорсен — като на нощни пеперуди около една свещ. Може би й беше нужен един урок, трябваше да бъде унизена.
Тя взе една циклама и се приближи до картината. Можеше да види само очертанието на лицето и очите, които я гледаха. В сърцето й нещо се раздвижи съвсем полека, сякаш падна някакъв лист или трепна крило. И тя притисна ръката си с цветето към гърдите си, дето сърцето й пак биеше с нежен свенлив трепет.
Беше късно, не, рано! — когато заспа. Присъни й се странен сън. Яздеше своята кобила през едно поле, покрито с цветя. Облечена беше в черно, а на главата й имаше корона от светлозаострени кристали. Тя яздеше без седло, коленете й бяха свити така, че едвам усещаше гърба на кобилата; юздите й бяха дълги преплетени стъбла от кози лист. Яздейки, тя пееше, очите й блуждаеха през полето, нагоре към синьото небе; тя се чувствуваше лека като перо. И докато препускаше, кобилата обръщаше главата си и захапваше цветовете на юздата й, после изведнъж кафявата глава на коня се преобрази на Съмерхей, който я гледаше усмихнат. Тя се събуди. Слънцето грееше ясно през завесите, които беше дръпнала, за да търси цветята.
II
Същата вечер Съмерхей излезе доста късно от малката къща на Челзи, дето живееше, и се запъти към реката. Известни настроения тласкат човека към природата, — към откритите поля, горите и вадите, дето небето се разкрива свободно пред очите. Човек е сам, когато люби, сам когато умира, никой не се интересува за тогова, който е зает толкова много със себе си и той от никого не се интересува. Съмерхей се спря до реката и се загледа, през вейките на дърветата, в звездите. От време-навреме жадно поемаше дъх, не мислеше, но някакво сладко чувство пълнеше гърдите му, някаква трептяща лекота обхващаше членовете му. Той седна на една пейка и затвори очи. Виждаше едно лице — само едно! В отсрещните къщи една по една угасваха лампите, никакви коли не минаваха, сегиз-тогиз само по някой пешоходец — а той продължаваше да седи като прехласнат, с усмивка на устните, която ту се появяваше, ту изчезваше.
Вече се зазоряваше, когато си тръгна. В къщи не си легна, но седна пред книжата, които му бяха потребни тая сутрин в съда, и работи, докато дойде време за язда. Той беше от ония натури — често срещани между адвокатите — на които нощната работа не вреди на здравето. Способен и влюбен в работата си, той беше на път да си спечели име, макар че понякога се оставяше безволно на вълните на момента. Изобщо беше малко странен: предпочиташе да живее в тая малка къща в Челзи отколкото близо до съда, зарад самотата, а беше при това чудесен събеседник, с много приятели, които го гледаха с нежност, но и с недоверие. На жените беше симпатичен, но досега беше запазил сърцето си свободно. Обичаше да играе, спадаше дори към ония, които често затъват в играта, спасяват се чрез някой неочакван, щастлив обрат и пак затъват, за да не изплуват един ден, може би, никога. Баща му, който беше дипломат, беше умрял преди петнадесет години; майка му беше добре позната в полуинтелектуалните кръгове на обществото. Нямаше братя, само две сестри, и имаше свой собствен приход. Такъв беше Брайян Съмерхей на двадесетгодишна възраст, още без мъдреци.
Като отиваше тая сутрин в съда, той все още чувствуваше в членовете си извънредна лекота, все още виждаше онова лице, съвършената му правилност, топлата бледност, тъмните, засмени, малко раздалечени едно от друго очи, малките, фини, добре прилепнали уши, извивката на тъмно кафявата коса над низкото чело. Или виждаше нещо по-неопределено — едно излъчаване, едно движение, някаква вродена грация, която го привличаше и трогваше? Това не му даваше спокойствие и той не търсеше такова. Защото такъв беше характерът му: харесаше ли му някой кон, залагаше на него при надбягванията; харесаше ли му някоя опера — отиваше да я чуе по няколко пъти; харесаха ли му някои стихове, научаваше ги наизуст. И сега, като вървеше край реката — обикновеният му път — странни чувства го бяха обладали и той беше щастлив.